Голямо пътуване беше. Взех автобуса от Пловдив за София в 12:30 и малко след два следобед бях в квартирата. Копирах си два-три филма за евентуалните скучни вечери в хотела и се unsubscribe-нах от няколко списъка временно за да си спестя ужасно количество поща ако в Австрия ми се наложи да ползвам dial-up.

Разочарован съм от Австрийски авиолинии – в сравнение с миналата година билета наистина е значително по-евтин, но пък обслужването е станало супер махленско. Както и да е – няма да му забелязваме детайлите. Нали старото корито McDonnald Douglas MD-87 ни закара благополучно и безпроблемно, а пилотът направи най-мекото кацане, на което съм бил свидетел. Явно беше много печен.

Виена – за втори път съм тук за по-малко от година време. Бях тук миналата година в средата на май. Не ми хареса. Бях сам, валеше непрекъснато, никой не говореше английски… Не крия, че и сега съм предубеден и с очакване за скучно и безцелно пребиваване. Точно вчера се оказа, че първия ценен курс по същество, който очаквам се мести от май през юни. Както и да е – тук съм по задължение, а не по желание и ще го устискам някак.

На паспортния контрол ги мързеше толкова, че не слагаха входни печати в паспортите. Доколкото ми е известно това не е коректно и почти прави нелегален престоя ми в Австрия, но какво да направя – не мога сам да си сложа печат я. Относително бързо си намерих таксито, което си бях резервирал. Чакаше ме един скинхед с костюм с табелка LAMPREV – обръснат досущ като Слави Трифонов и наистина говореше английски. Можело значи… След кратко задръстване около летището се запътихме за Баден. Този път Виена, която е на около 15 км от летището ще я минем транзит, ако не реша да ходя през неделята до там и да се пошматкаме с Ники. Шофьорът беше много готин – по пътя ми показваше забележителности – или поне това, което си мислеше за такива – по принцип покрай магистралата няма кой знае какво освен рафинерията на OMV точно до летището (дано АлКайда също не са забелязали тази абсурдна близост) или заводи и шопинг центрове. Поисках си картичка с телефон за да си поръчам същото такси и наобратно и разбира се с готовност ми бе връчена такава със солидно количество реклама как те били най-евтини във Виена и как ако сам си поръчам таксито по телефона щяло да ми е по-евтино с 10 евро отколкото ако хотела ми го поръча за мен. Това обаче било тайна и не трябвало да я споделям с хотела. Хе – започвам да се чувствам у дома. Колата всъщност беше нова-новеничка голяма луксозна Шкода – страшна е.

Както и да е половин час по-късно съм на рецепцията, където се сблъсквам със зле говореща английски колежка от Полша и един англичанин, който се оказва class manager-а ни за следващите 11 дни. Забравих му името обаче… Опитах се да се отърва от вечерите в пакета си за да не съм зависим от пенсионерското разписание за вечеря, но мацката на рецепцията освен, че е ужасно непривлекателна се оказа и супер несговорчива. Утре ще опитам пак – предпочитам да вечерям, където и когато си поискам.

Хотелът наистина е древен замък и намирането на стаята ми се оказа живо предизвикателство. Тръгва се по едни стълби нагоре срещу рецепцията след това се минава по коридор над стар двор в средата на сградата, която е нещо като крепостна стена, която го обикаля от всичките му страни. След това се стига до другия му край, където се влиза в кула, която представлява стълбище, по което се слиза на двора. След кратко суетене кой е верния изход от кулата се сблъсквам с полякинята, която вече се е втрещила съвсем от мястото, където е попаднала и отчаяно се чуди накъде да продължи, въпреки че единствения логичен изход е една огромна порта, която вероятно някога е била входа към замъка. Озоваваме се на един път между две сгради – питанката е коя е нашата. Според полякинята (и нейното име забравих) е тази вдясно и понеже предположението е правдоподобно реших да я последвам. Уви – някакъв спортен център трябва да е – поне според скромните ми гадателски способности да чувствам какво трябва да значат немските надписи, защото английски, разбира се, липсват.

Решавам да проверя другата сграда, колежката ме следва вече уплашено. Другата сграда се оказва съвсем друг хотел, чиято входна врата съвсем любезно ни бе отворена от една от обитателките на сградата (възрастна леля, която висеше на терасата си) след сконфузен смях в отговор на въпроса ми „Do you speak English?“. Върнахме се обратно и по пътя пресрещнахме някакъв момък, който на човешки английски език потвърди, че именно това е втората сграда на хотела. Сигурно някога това е било пристройката за слугите. Оказа се, че има и друга врата, отново с надпис само на швабски, която моето трето око и вътрешно аз почувства като „Вход“. Бинго – намерих си стаята, колежката от Полша е на горния етаж.

Стаята е прилична, но в ужасен ретро стил. На масичката папка с историята на замъка, няма климатик – само парно и е доста неприятно топло. Телевизорът е само със седем канала – 6 немски + CNN. Познато усещане – чувствам как две седмици ще зяпам CNN. Четири PayTV, разбира се, всеки от които върти един филм на немски, един на английски и два порно. Ужас – само един свободен контакт в стаята – сигурно през 13-ти век като са строили шибания замък не е имало електричество. Банята е малка и още по-задушна. Шик е – но смесителната батерия е счупена, работи само като чешма, а не като душ – хм – ама, че хотел… Започвам да се дразня…

Както и да е – нали съм инженер, а както казваше на един приятел дядо му – инженера и в кенефа да го затвориш пак ще намери какво да яде. Разбрах как мога да си пусна душа… ползвайки дръжката на самобръсначката си за да залостя един поплавък. Няма гъбичка за лъскане на обувки – добре, че си нося… Определено това не е най-добрия хотел, в който съм бил – даже българските са по-свестни.

Я, да проверим комуникациите… Преминах целия лабиринт до рецепцията вече без грешка и си поисках карта на града (какъв ти град – това си е живо село – идилия, тишина, рози – ужас – пенсионерщина…) и попитах за Интернет или Wireless LAN – нали на сайта им пише, че има… Ядец, пич, вика швабката – дрънчи по dial-up ако ти е кеф. Ама най-близката ми входна точка в корпоративната мрежа ми е във Виена, което означава, че ще ме charge-ват и междуградски. А ще ми дадете ли подробна разпечатка за разговорите ми като си тръгвам? „Не можем – нямаме такава възможност – само общата сума.“. Означава ли, че там няма да се виждат номерата, които съм набирал. Да – няма как… Честито! Сбогом Интернет – това за мене означава, че не мога да докажа, че съм звънял служебно и няма да ми признаят разхода, защото няма как да се отличат личните от служебните ми разговори. Мда – добре дошъл на село! Само да ми падне Барбара – много възторжен доклад ще и изпратя като свърши всичко…

Върнах се в стаята. Взех си душ и спретнах една презентация на OpenOffice за Ethical Hacking services. Обадих се вкъщи и на Роси, че съм пристигнал, че всичко е ОК и започнах да пиша това.

В България вече минава един… тук съм час назад. Лягам си… Мили боже, в шкафчето до леглото ми има книга – „Новият завет“ – на английски, немски и френски… Сигурно на това му се вика special hotel edition.

Накратко за Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

  1. Охо! Цели ДВА канала порно :) ? Я какъв класен хотел ти е заръчала Барбара, а ти недоволен :)).
    След това как няма да разправят какви сме претенциозни българите :) ?

    Отговор

  2. Нещо не съм узрял за идеята да плащам 30лв на ден отгоре за порно ;)

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *