По-искрено и лично

Default Featured Image

Жената не я ли намериш by default съвместима си обречен. Сменяш или караш с тази и с бъговете и. Ъпдейтът е невъзможен освен ако не си някакъв ебахти и хакера на женските души.

Цитатът е на един приятел. Не знам дали искам да кажа кой. Не защото се страхувам, че няма да сме приятели. С него сме се захващали с невъзможни неща и сме ги докарвали до край. Спорили сме до бой. Ревали сме си на рамото (не точно в буквалния смисъл). Дори ме приюти за няколко дни в квартирата му през миналата седмица, понеже имах нужда да си събера мислите… на тишина…

Нарича се автоцензура. Правиш го неволно, когато не си сигурен дали, това което искаш да кажеш няма да засегне някого или когато цитирайки името му може да му навредиш пряко или косвено, поставяйки го в неудобна ситуация. Понякога прекаляваш, когато човекът е близък или държиш на него по една или друга причина.

През последните години и в личен и в професионален план прекалявах доста в това отношение. Толкова, че спрях да изразявам себе си. Почти спрях да пиша, да снимам, да споделям интересите, мечтите и терзанията си. И понеже това бяха усилия против мен самият, вътрешният бунт и съпротивата срещу себе си ме изцедиха тотално. Толкова, че в крайна сметка вече не беше трудно да не снимам, да не пиша, да не мечтая, да не споделям и… да не обичам.

Но това не бях аз. Не бях себе си.

Няколко пъти се залисвах с половинчати restart-и без особен успех. Има неща, с които не се правят компромиси. Не се правят компромиси с простичката личностна свобода, с усещането за света, с изразяването на самия себе си, с мечтите, поне важните… не се жертват приятелства… За нищо на света…

През миналото лято започнах тотален рестарт на всичко около себе си – едно по едно – начин на живот, хранителен режим, месторабота… Бях се докарал до ръба на капана на коварна болест. За щастие само на ръба. Сега през остатъка на живота ми ще трябва да внимавам да не доближавам този ръб отново, но житейския урок да не пренебрегвам себе си е по-важната поука от цялата история.

Мисля, че вече не остана какво да рестартирам. Започвам да живея отначало. Сам. По малко и полека. Имам купчина чернови, които не съм довършил, десетки фотографски идеи, които не съм осъществил, няколко дузини идеи за бизнес, за част от които със сигурност ще ми трябват поне още два живота и много пари, които нямам… но… отново мечтая, пиша, снимам и работя неща, които обичам… Отново срещам и виждам около себе си вдъхновяващи ме хора, много от които са около мен с години, но моите широко затворени очи пропиляваха присъствието им. Отново виждам отблясъци в очите на околните, аурата им, цветовете…

Загубих няколко приятели. Останаха най-упоритите, които изтърпяха безкрайните ми опити да се скрия в себе си и непрекъснато ме дърпаха извън черупката ми по повод и без повод. Не знам как точно да им благодаря!? И на тези, с които се сприятелих напоследък, които видяха нещо в мен, в момент, в който аз не виждах нищо смислено в себе си…

Преди два дни получих покана за вечеря по повод, че напоследък съм звучал депресарски. Днес го споделих като интересна случка и ми беше казано, че всъщност съм звучал меланхолично. Което може би е най-точно. И на себе си звуча сънено, като след уморително-дълбок сън – всеки има такива – когато се събуждаш скапан, защото сънищата не са те заредили с енергия или спокойствие, а са те изцедили допълнително.

Но се събудих. На бюрото ми в офиса има цяла купчина неща за вършене. Клиентите се увеличават почти с всяка изминала седмица. Най-накрая си имам истинско студио, в което съвсем скоро ще започна да снимам редовно. Имам два почти довършени разказа… Обмислям да подхвана мега-необичайни за мен начинания и теми.

Събудих се… И още малко ми е сънено и замаяно, но съвсем скоро ще се надбягваме :-)