По пътя

„…защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват…“
(Джек Керуак, „По пътя“)

Все още във въображаемата ми редичка от купени, но непрочетени книги стои „Ангели на самотата“. Откакто прочетох „По пътя“ преди години не мисля, че би имало негова книга, която да подмина с равнодушие. Не – не ми е любимец и не всички негови неща ми харесват. Не – нито го непонасям като Бъроуз. Но не мога да забравя онези фрази и мисли, които почти непрекъснато изкачат в съзнанието ми, когато погледна в своето отвъд или в нечието отвъд на околните ми. Като „Америка е там, където не ти е позволено дори да се наплачеш“ или „Никой не може да се добре до крайното. В живота ни крепи именно надеждата, че някога ще го уловим веднъж завинаги“.

И този уикенд някак предпочетох да посегна отново към „По пътя“, не защото пренебрегвам „Ангелите“, а защото винаги, когато я разлистя напосоки и се зачета в средата на случайно отворена глава, къде точно съм попаднал няма особено значение. Така както и за самият път няма значение къде точно по него вървиш. Имах нужда да помисля не къде съм, нито къде отивам (което наивно си мисля, че знам), а за това, което намирам по пътя си. Не пътя на битника, който малко или много всеки от нас е – в някакъв смисъл в различни моменти от живота си. Нямам наум физическия, а по-скоро емоционалния битник у нас – и пътя на усещанията, на истините – и истинските и илюзорните истини – които криволичат покрай теб, заедно с теб или срещу теб по същия този път къмто себе си. Да – има и истински и илюзорни истини – непрекъснато. Точно както и илюзиите могат да са истински или небивали.

Чудя се кои са крайъгълните камъни за мен по този път? БИЙТ-ът на моят живот до момента… Със сигурност не съм типичният битник, клюмащ ведро (или унило) от алкохолно откровение, до поредния такъв делириум, или от едно разкрачено женско междукрачие до последващото. Не че разкрачените женски междукрачия не са в състояние да бъдат крайъгълни камъни в живота на всеки мъж… и в моят включително.

Всъщност претендирам да зная отговорите за себе си. Нямам как да бъда сигурен, но със сигурност имам куража да претендирам очевидността на познанието за себе си.

Имам предвид истините около дните, около разминаванията, около сблъсъците, дори и истините около делириумите и междукрачията. Понякога ми се иска да задам и на себе си и на приятелите си един-единствен въпрос. Около който, като че ли останалото, което знам за тях, или за себе си, или те за мен, някак би загубило смисъл, би избледняло.

Не – не за пътя… Изобщо няма значение къде по пътя се намираш. Човек непрекъснато или бърза да навакса леността си от преди или пък се шматка за да може да има повод за следващото си разбързване. Въпросът всъщност е пределно простичък…

Коя е най-голямата истина, която научи по пътя си досега?

Но не съм сигурен дали не ме е малко страх да чуя отговорите…