По пътя

Веднъж започнах един от своите опити да пиша, слагайки в устата на един умиращ старец думите „Повечето хора имат нужда от чаша самота, а аз поне от две. Вероятно заради това животът ми осигурява цяла бутилка.“

Спомних си за тази реплика, която всъщност се явява моя по стечение на обстоятелствата около фантазиите на подсъзнанието ми. Спомням си я понякога в моменти на празнота, когато нещо не е там където трябва или както трябва… Когато нещо липсва и няма с какво да го запълниш.

Напоследък мисля за близките си приятели – дори днес на обяд разказвах за един приятел, който почти по същото време, когато и аз се появих в София и той направи същото. Бяхме много добри приятели – почти не мога да си спомня ден, в който да не се виждахме или чувахме – бяхме една шепа много добри приятели. За петте години, които отминаха почти не сме се виждали – без някаква конкретна причина. Мястото и времето изведнъж станаха други, различни бяха хората около нас. Друг много близък човек от същата компания пък не е вече в България. Смешното е, че от тях двамата не съм сигурен кого виждам по-често – този, който вече живее на друг континент или този през няколко квартала от мен. Трети човек от компанията все още е в Пловдив и със сигурност споделя някакви подобни мисли. С него се виждаме най-често – поне веднъж в месеца, но това не е без значение – някак твърде много уж важни детайли, които ти тежат стават неуместни за споделяне – някак маловажни за човек, който виждаш на по бира веднъж месечно. Въпреки, че все още понякога се обръщаме един към друг с „Ей, брат ми…“

Със сигурност животът, вселената и всичко останало са комфортни оправдания за отдалечаването между хората. Със сигурност никой няма някаква конкретна вина, нито пък аз имам повод да се оплаквам от липса на познати и приятели наоколо, но когато екстремумите на ежедневието запулсират между офиса, кревата и телефонните позвънявания понякога ти е нужно измъкване – не просто приятел, а добър и много истински Приятел, който има значение заради мнението си, заради критичния поглед, заради потупването по рамото, дори само (или най-вече) заради „шепата празни приказки“ около някоя безименна маса.

Празнотата оставена от истински приятели остава завинаги – без значение дали ще срещнеш нови такива, дали ще си влюбен, щастливо женен или с добри колеги. Едното не заменя другото.

Всъщност нямам някаква гениална мисъл или повод за да пиша този пост. Просто така… заради празнотите около нас, които дори трудно запълваме с грешки…