Веднъж започнах един от своите опити да пиша, слагайки в устата на един умиращ старец думите „Повечето хора имат нужда от чаша самота, а аз поне от две. Вероятно заради това животът ми осигурява цяла бутилка.“

Спомних си за тази реплика, която всъщност се явява моя по стечение на обстоятелствата около фантазиите на подсъзнанието ми. Спомням си я понякога в моменти на празнота, когато нещо не е там където трябва или както трябва… Когато нещо липсва и няма с какво да го запълниш.

Напоследък мисля за близките си приятели – дори днес на обяд разказвах за един приятел, който почти по същото време, когато и аз се появих в София и той направи същото. Бяхме много добри приятели – почти не мога да си спомня ден, в който да не се виждахме или чувахме – бяхме една шепа много добри приятели. За петте години, които отминаха почти не сме се виждали – без някаква конкретна причина. Мястото и времето изведнъж станаха други, различни бяха хората около нас. Друг много близък човек от същата компания пък не е вече в България. Смешното е, че от тях двамата не съм сигурен кого виждам по-често – този, който вече живее на друг континент или този през няколко квартала от мен. Трети човек от компанията все още е в Пловдив и със сигурност споделя някакви подобни мисли. С него се виждаме най-често – поне веднъж в месеца, но това не е без значение – някак твърде много уж важни детайли, които ти тежат стават неуместни за споделяне – някак маловажни за човек, който виждаш на по бира веднъж месечно. Въпреки, че все още понякога се обръщаме един към друг с „Ей, брат ми…“

Със сигурност животът, вселената и всичко останало са комфортни оправдания за отдалечаването между хората. Със сигурност никой няма някаква конкретна вина, нито пък аз имам повод да се оплаквам от липса на познати и приятели наоколо, но когато екстремумите на ежедневието запулсират между офиса, кревата и телефонните позвънявания понякога ти е нужно измъкване – не просто приятел, а добър и много истински Приятел, който има значение заради мнението си, заради критичния поглед, заради потупването по рамото, дори само (или най-вече) заради „шепата празни приказки“ около някоя безименна маса.

Празнотата оставена от истински приятели остава завинаги – без значение дали ще срещнеш нови такива, дали ще си влюбен, щастливо женен или с добри колеги. Едното не заменя другото.

Всъщност нямам някаква гениална мисъл или повод за да пиша този пост. Просто така… заради празнотите около нас, които дори трудно запълваме с грешки…

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

2 коментара

  1. С времето става все по-трудно да запазиш приятелите. Хората, с които си се виждал всеки ден в гимназията или университета или вечер, биват завъртяни по такъв начин от живота, че направо е жалко. И всеки си мисли колко приятели е загубил. И повечето намират утешението в човека до себе си, но това не е решение. Едното не бива да е за сметка на другото. За това се опитвам да не губя връзка с приятелите си. Поне с по-голямата част. Дори не говоря за истинските (тези най-близките 2-3-4 човека). Опитвам се да поддържам връзка с доста хора. Трудно е, но е хубаво. И дори да не си виждал някой 5 месеца, да знаеш, че като те види ще ти се зарадва и няма да е неловко. Защото приятелството не може да се замени с нищо, колкото и клиширано да звучи.

    Отговор

  2. Еххх Йовко ….
    Нищо не разбирам от блогове. Дори незнам дали ще мога да ти пратя този текст. Но ще опитам.
    Та за „ По пътя”

    Имам чуството, че тази празнота зейва във всички нас. Но се замисляме, когато наближим 30…. Тогава ли разбираме истинският смисъл на приятелството?

    Имах много приятели… С никой не ми се разделяше. Прощавах и преглъщах всичко на всички. И ги обичах със цялото си сърце. Живеех с грижите и радостите на всеки един от тях. Домът ми винаги е бил… както се казва „Аврамов дом”. Хората влизаха и излизаха. Котките също… Отдавна не е така. Останаха само котките в двора.

    Разбрах смисъла на това, че приятелите се познават в трудни моменти.

    Един от хората, които останаха след трудният ми период ми прати линка кам твоя блог… Оставам с впечатлението, че те чете редовно. Пращал ми е текста за Водолея.

    Наскоро си обясних много неща за приятелството. Когато бях „добре” и на „върха” всички ми бяха приятели.
    Когато „паднах” всички изпаднаха в паника. И се разбягаха. Нито бях заразна, нито с криминално досие. Просто имах нужда някой да „подаде ръка” с внимание, разбиране и кураж. С тежката задача се заеха 2-3. И ме вдигнаха на крака.
    Сега тръгвам отново нагоре. Тези приятели няма да ги оставя в миналото. Ще ги нося с мен в сърцето и ума. И няма да е празно. Дори да не ги виждам и чувам с години.

    Самотата е състояние на духа. Аз намерих начин да я запълня. Просто ги приех тези хора като част от мен самата. И в всеки един момент те са там. Знам какво биха ми отговорили на даден въпрос. Знам кога биха ме спряли. Знам какво ще ми кажат за да ме развеселят. Знам, че, когато мен ме боли и тях ги боли. Но не спирам да си задавам въпроса:
    Дали те знаят, че ги нося в себе си?

    Не бързам да си отговоря. Защото е напълно вероятно те да са изпълнени с частици от други хора. Ето така всички се вливаме в едно цяло.

    Четейки теб и докосвайки се до твоя вътрешен мир…
    И ти ставаш, част от тази верига.

    Та така Йовко ..
    Отнесено и неясно исках да ти кажа, че от днес имаш нов приятел. Без да подозираш как и защо? И без дори да си го искал.

    Поздрави
    Вера

    Отговор

Ако искате да споделите нещо

„…защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват…“
(Джек Керуак, „По пътя“)

Все още във въображаемата ми редичка от купени, но непрочетени книги стои „Ангели на самотата“. Откакто прочетох „По пътя“ преди години не мисля, че би имало негова книга, която да подмина с равнодушие. Не – не ми е любимец и не всички негови неща ми харесват. Не – нито го непонасям като Бъроуз. Но не мога да забравя онези фрази и мисли, които почти непрекъснато изкачат в съзнанието ми, когато погледна в своето отвъд или в нечието отвъд на околните ми. Като „Америка е там, където не ти е позволено дори да се наплачеш“ или „Никой не може да се добре до крайното. В живота ни крепи именно надеждата, че някога ще го уловим веднъж завинаги“.

И този уикенд някак предпочетох да посегна отново към „По пътя“, не защото пренебрегвам „Ангелите“, а защото винаги, когато я разлистя напосоки и се зачета в средата на случайно отворена глава, къде точно съм попаднал няма особено значение. Така както и за самият път няма значение къде точно по него вървиш. Имах нужда да помисля не къде съм, нито къде отивам (което наивно си мисля, че знам), а за това, което намирам по пътя си. Не пътя на битника, който малко или много всеки от нас е – в някакъв смисъл в различни моменти от живота си. Нямам наум физическия, а по-скоро емоционалния битник у нас – и пътя на усещанията, на истините – и истинските и илюзорните истини – които криволичат покрай теб, заедно с теб или срещу теб по същия този път къмто себе си. Да – има и истински и илюзорни истини – непрекъснато. Точно както и илюзиите могат да са истински или небивали.
Повече

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

7 коментара

  1. Всъщност, слабо известен факт е, че романът „По пътя“ е написан на 32-метрово руло телетипна хартия, прикрепено към пишещата машина на Керуак.

    Отговор

  2. Забравил си, че още дядо Вазов е описал нещо в „Под игото“:

    После подържа още малко свещта пред долапа, погледа и си пошушна с едно неуловимо изражение на лицето:
    – Лудите, лудите – те да са живи!

    Отговор

  3. Явор Атанасов 23 май 2005 в 20:34

    Всичко е относително и/или преходно.

    Отговор

  4. Дали не трябва човек да го е страх не толкова от това какво съдържат отговорите на този въпрос, колкото от това, че може да ги научи?

    Отговор

  5. Съвсем Случайна 20 април 2007 в 14:12

    Мисля си, че ако знаеш отговорите си стигнал до края на пътя… Дъглас Адамас беше писал, че отговорът на Вечния въпрос е 42. Никой, обаче, не можеше да формулира Вечния въпрос :) Според Тери Пратчет /май/ ако някой успее да разгадае Вселената, на нейно място ще се появи друга, още по-шантава. Той допуска, че това вече се е случило :) Вечният въпрос за Том Робинс /“Бърни Кълвача“/ е Как да задържим любовта? Този въпрос ми звучи най-смислено, най-малкото защото отговорът би дал още много километри съпреживяване и зачерква точката от пунктуацията :)

    Отговор

  6. Интересно, че никой не отговаря на въпроса, /иначе хубав въпрос/

    Отговор

  7. прелитаща 22 юни 2011 в 3:40

    Че всичко е прах във вятъра :)

    Отговор

Ако искате да споделите нещо