Полъх на хлад
Пловдив ме подтиска напоследък. Категорично. Може би заради обстоятелствата…
Снощи до късно бях на гости на Стоян и Искра. Говорихме си за какво ли не. И беше много приятно. Но иначе през целия ден тичах насам-натам за да наваксам триседмичното си отсъствие от града. Позволих си за малко и да пазарувам. И добре, че беше за малко, защото като един типичен зает човек с отложени нужди трябваше да наваксам някои липси, което нанесе поредния сериозен удар по финансовото равновесие на портфейла ми. Смятах да си взема една-две по-неофициални ризи, защото консервативният ми имидж през последните десетина месеца ми втръсна окончателно. Май ще загърбя правилата в офиса – поне докато някой не се осмели да ми направи забележка. Вместо това обаче се сдобих с една черна спортна риза на Stratt и дънки Maggot, които напоследък харесвам – също черни. Покрай това научих, че Страти се е разделил със сестра си в бизнеса, а като познавам последната може и да нямам възможност скоро да си купувам тяхната марка. Едно време работих за нея като студент. Бродирах на автоматична машина надписчета Adidas, Nike и др. Така се правеха маркови дрехи в България по онова време, а и сега навярно. До първия ни конфликт, след който и показах (виртуално) една неприлична комбинация от три пръста и напуснах.
Всъщност като студент и гимназист, освен като програмист, работих какви ли не странни неща – като например застрахователен агент, а по едно време дори изрязвах рекламни надписи от фолио за една агенция.
Купих си и две стихосбирки – едната много мъничко джобно луксозно издание на Шели и Пол Сезан, което навярно ще подаря. Сдобих се и с новото издание на Егмонд „Пейзажната фотография“.
Иначе днес денят тръгна сиво… От сутринта сърцето ми бе някак свито. А вечерта баща ми направи поредния проблем – навярно отново нещо като мини-инсулт. За щастие бях съвсем наблизо до него и успях буквално да го хвана във въздуха. Кръвното му се оказа абсурдно високо. „Бърза помощ“ дойде бързо, но с присъщото си пренебрежение към възрастните хора можеше и въобще да не идва. На всичко отгоре се наложи да гоня лекаря с колата до Окръжна болница за да взема документа, който забрави да остави. За първи път в живота си карам толкова опасно. При едно изпреварване дори разбрах колко коварно нещо е мокрия паваж в комбинация с рязко натисната спирачка. За щастие веднага отпуснах педала и пързалянето не бе повече от секунда. И за късмет нямаше проблем…
И баща ми се посъвзе… Беше малкия дявол – и този път… Но почувствах толкова близо – буквално в ръцете си – онзи полъх от хлад, който се впива в живота с едничката цел да го отскубне…
