Толкова е зимно, че след края на поредния съсипващ понеделник, дори нямаш шанс да се опиташ да релаксираш с два пръста уиски, забол безразличен поглед в залеза. Навън е тъмно достатъчно дълго преди края на деня, а залезите просто липсват. И това сякаш заразява със своята тягостност и времето, което не само започва да се тътрузи като недъгав бездомник в краката ти, но и да завира в лицето ти сакатите си крайници вместо оправдание, че не може твърде бързо да те отърве от този кошмар и трябва някак си да се спасяваш сам.

Никак не е случайно, че корпоративната матрица още в понеделник се е погрижила да те изпрати с подобни мисли към къщи. Един-два такива дни в началото на седмицата и всички остатъци от човешки съпротивителни сили и оригинална креативност нямат никакъв шанс дори да покълнат над повърхността на безразличието.

Докато се изнизвам към асансьорите виждам през големите прозорци на офиса да се мъжделеят светлините на града. Големите градове обичат да се затварят в себе си. Интровертни са до депресия. Особено в делничните дни, когато махалото на ежедневието е вкарало почти всички в скучния ритъм на присъствие в офиса и преспиване в къщи. Ритмично тиктакане, което успива, замайва и хипнотизира. Някъде там между двете амплитуди на това махало изпускаш една по една мечтите си на дъното на житейското корито, с което се е случило да пропътуваш дните си. Наблюдаваш някак без особена болка или съжаление, как те безшумно се пръскат на пода и се разтичат встрани, на хиляди частички и в различни посоки, и само някъде дълбоко в съзнанието ти евентуално нещо роптае, че не би трябвало животът ти да се случва точно по този начин. Свикваш, обаче, да не му обръщаш внимание. Пак там в същата бездна се просмуква и времето, което ти е нужно за себе си или за тези, които обичаш. Механичният ход на махалото като странен перпетуум мобиле с всеки замах увеличава амплитудата си за да може по лесно да се разминаваш с тези, с които винаги си искал да се сблъскаш. Просто защото тиктакате с различен ритъм.

Ругаейки наум поредния, натискащ ме да го пусна пред себе си автомобил, който дори не прави усилие да сподели намеренията си с някакъв мигач, се опитвам да напъхам в CD плейъра последния соло албум на Jordan Rudess „Notes on a Dream“. Зная, че въпреки трафика ще стигна до вкъщи преди да съм преполовил тавата, но това ще върне удоволствието от живота по-бързо от отрезвяващ душ рано сутрин. Винаги съм обичал да шофирам през нощта, особено с хубава джаз музика и приятен разговор с добра компания. Не ми е лесно да си спомня колко време мина от последния път…

Опияняващо е онова усещане за движение, което дори обезмисля пристигането, времето и скучните въпроси накъде, кога, в колко… Когато целта е винаги някъде пред теб – без значение колко точно напред… когато целта е самият път…

Нощта удобно скрива мащабите, затваря те в уюта на парченцето пред теб, осветено от дължината на фаровете ти и оставаш само ти, мислите, разговорът, приятелите… Телефоните не звънят, GPS-ът също не се обажда, защото си го изключил или не си му задал посока… Денят има деспотичен нрав, а нощта никъде не те води насила… вероятно точно затова може да те заведе навсякъде. Дори при теб самия…

Спомних си, че го бях написал преди време, а тогава още пътувах много повече… Намерих го веднага щом влязох в къщи и пуснах компютъра – една моя ICQ-проповед по съвсем друг повод:

„А единствената вина, която имаш пред последната си невъзвратима депресия е, че не си изживял живота си докрай. Жените, любовта, приятелството, знанието, величието, славата нямат значение ако не те водят към щастието и доброто. Можеш да смениш всичко, което поискаш – и жените, и приятелите, и самотата си, и уменията си дори… ако не те правят усмихнат и добър човек… Краят няма смисъл. Има смисъл новото начало. Имат смисъл импулсът, емоцията, живота… И не си губи времето в дупката ами излез от нея и се огледай. Първо много ти свети в очите, защото си забравил да виждаш, но около теб ще намериш много причини да гледаш – секси девойки, готини хора, добри приятели. И когато един ден някоя голяма и сериозна причина да си щастлив те хлопне по главата, само ще съжаляваш, че не си я открил по-рано, а си си губил времето в дупката на депресията…“

Краят няма смисъл… Нито пристигането… Пътят е много по-важен, интересен и вълнуващ… без съмнение… И не бива да бъде пропиляван – за нищо на света…

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

Един коментар

  1. Много, много хубави думи прочетох от теб :)Продължавай все така чувствено и истински…

    Отговор

Ако искате да споделите нещо