Повече черно кафе

Не помня кой от българските художници беше казал, че най-обичал да му мирише на кафе, на жена и на ателие, но няма как да не се съглася с него. През октомври се насилих да отворя сетивата си, да усещам аромати, да чувствам… Опитах се да подгоня всичките си сетива в най-различни посоки… дори и тези, които дълго време сякаш не бях ползвал и… открих, че са позакърнели… Трудно ми е да дефинирам точно как, но усещането е като, че ли някъде навътре има късо съединение… между слоевете…

Пиша малко повече от преди… тук вероятно трябва да смотолевя едно благодаря за посещенията в този сайт. Не бях виждал ръст от 65% спрямо предишен месец от 2008-ма или 2009-та насам… честно казано не се сещам за причината за това… Не мисля, че последните ми текстове си струват чак толкова. И не го казвам от скромност… Наистина не го мисля… именно заради онова късо съединение…

Това, което пишех преди беше много мое – извираше отвътре – а това, което пиша сега като, че ли е повече преразказ… Не знам какво точно преразказвам, но то сякаш се ражда някъде извън мен, встрани – и аз съм само проводник, който го вади наяве… Не, не съм се смахнал. Просто е наистина различно. Не знам дали това го прави повече или по-малко истинско. Но не е достатъчно на фокус за да ми харесва, да ме стимулира и да ме зарежда. Не го чувствам достатъчно лично…

Може би затова и получих няколко писма да пусна още неща от архивите си. Възможно е да го направя, но не обещавам, просто защото и тях не харесвам достатъчно, а и те също няма да са достатъчно лични. С онзи тийнейджър оттогава почти нямаме нищо общо. А и… всъщност няколко мои неща от онова време, още циркулират анонимно из online пространството, понеже никак не държах да ги подписвам. Виждам някои от тях на толкова странни места – в какви ли не сайтове, дори няколко пъти си ги получих препратени ми от други. Някак не съм сигурен дали искам да ги асоциирам със себе си – щом си живеят добре и без мен… всъщност без онзи тийнейджър, с който вече имам толкова малко общо…

Предпочитам да пиша нови неща, но такива, които извират от това ми аз, което съм в момента. То не е най-креативното на света, особено в този период от време, разкъсвано между прагматичното бизнес-ежедневие, прозата на света на технологиите и много малкото лично парченце пространство вечер или сутрин пред компютъра, в което се опитвам да си събера мислите и да си отговоря първо на себе си на въпроса „Как си?“, който все по-често ме затруднява…

Отговорът му би бил твърде двоичен и дигитален, а ми се иска да е аналогов… да личат нюансите… палитрата от сиво в черно-бялата емулсия, която никой сензор още не успява да нарисува. Да има дух и очарование, което можеш дори да вкусиш вдишвайки, отваряйки гърба на кой да е двайсет и повече годишен фотоапарат… който никоя съвременна цифрова играчка няма да надживее, въпреки всичките си модерни съвършенства.

Не мога да надвия усещането, че дните ми преди имаха повече тежест от дните ми днес. И именно заради аромата на мастилото от писалката, пукането на грамофонната плоча, поредният презапис на аудиокасета, хартиените писма с едно от първите ми гаджета, които не се побираха в един плик, затова си номерирахме по два или три и дори не смогвахме да ги изчакаме да пристигнат отсреща, преди да започнем следващата серия, дъхавия аромат на снимките от кварталното фото или вкуса на истинското масло от Родопите, където не съм намерил време и желание да се завърна почти откакто си отиде баща ми…

Днес нулите и единиците, с които общувам непрекъснато са твърде еднакви, безцветни и леки… Хвърчат с все по-висока честота наоколо и дори не настояват да ги забележиш. Ти си този, който гони… телеграфът просто бълва поредната порция…

Докато не хлопнеш капака на лаптопа и не видиш дъното на поредната си чаша кафе, което всеки следващ път правиш все по-черно, понеже е едно от малкото истински неща с вкус и аромат от друго време и място, към което непрекъснато пътуваш, но никога не пристигаш достатъчно близо.