Предколедно

Нали все пак трябва да отбележа поне един пост през този месец 😉 Шегувам се, но наистина е много лесно да излезеш от стила „блогър“… Изведнъж решаваш, че няма какво да кажеш – и то наистина се получава така. Вглеждаш се наоколо и виждаш, че какво толкова ако не си поредния, който ще мрънка за студеното време, политиката, новините, кризата… или ще се възторгва от нещо, което го е впечатлило наскоро…

Пак се шегувам… но не съвсем… Лично аз… за да пиша имам нужда от комфорт или от драма… а и двете липсват. Живеем в безвремие, в което почти няма никакво значение какво казваш, дали го казваш, дали не го премълчаваш, дали го мислиш наистина… дали мислиш изобщо… Защото всъщност кой те чува?… Истинските драми също са доста различни от тези, с които започват новинарските блокове…

Мълчанието не беше нарочно, но не бе и случайно… Не съм се отказал и да съм блогър… Имах нужда от мълчание – преди се е случвало за кратко, сега имах нужда да е дълго… С минута мълчание се почитат мъртвите хора, с месец мълчание несбъднатите мечти…

За новите се задава цяла Нова година…