Нека търсим, както търсят тези, на които е съдено да намерят, и да намерим, както намират тези, на които е съдено да продължат да търсят. (Свети Августин)

Едва сега усещам колко съм уморен… Прибрах се вкъщи, шофирайки почти на автопилот. Влязох под душа и дълго стоях под водата – струята беше гореща, но ме мързеше да я регулирам. Предпочетох да свикна с температурата и…

Мислех си за отминаващия weekend – за OpenFest, за всичко, което се случи и някак още ми е трудно да го осъзная в детайлите му. Струва ми се, че живях в един друг свят през последните два дни. Eдин свят, в който се чувствам себе си, заобиколен с неща и хора, които ценя и които ме интересуват. Бях щастлив – навярно не ми личеше (обикновено не ми личи), но тези дни бих подредил сред най-щастливите в живота си.

Направихме го! За мен OpenFest 2004 беше най-истинската конференция, в която съм участвал. Не защото беше особено различна, не защото беше супер лъскава или специална, а защото беше направена от сърце и с истински feeling. Синхронът ни беше уникален – винаги някой беше там където се очакваше – при микрофона, сред публиката на трибуната, нямаше разпределени отговорности, но всички следяха всичко и когато трябваше да се донесе микрофон, просто някой се появяваше и го донасяше, когато друг трябваше да притича в другия ъгъл просто притичваше, сякаш просто десетина-петнадесет души бяхме на една вълна и мислехме синхронно… Усещането може само да се почувства, няма как да го преразкажа.

В края на миналата година се бях отчаял, че ССС не може да заработи, а се оказа, че просто е трябвало да мине малко време и да се наместят зъбните колелца. В тази си форма ССС всъщност вече може много повече – на практика обезсмислихме правилата, документите си и стратегията си, просто защото поне за OpenFest 2004 постигнахме хармония, която ни позволи за решаваме проблемите с кимване. Наистина го направихме – не феста, постигнахме този синхрон, който те кара да се чувстваш гот. Нещо като особен вид магия… А с тази магия можем да продължим напред и да сътворим чудеса…

Жоро Чорбаджийски, Васил Колев, Григор Гачев, Бобсън, Роси, Славка, Sebastianz, Сашо, Ицо Еринин, Румен – всички дадоха всичко от себе си. Толкова ентусиазъм, толкова хъс… Спомних си Григор, който на една от срещите на ядрото в офиса на Роси каза „Не помня колко отдавна не съм виждал шепа хора да правят нещо заради една идея“. Щастлив съм, че ги познавам! Това са едни от най-сърцатите хора на света. А сигурен съм, запалихме някои искри и сред гостите в залата. Сториха ми се доволни…

Адски съм уморен, но всичко това имаше смисъл. Толкова много, че утре някак си денят ми ще е празен.

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

6 коментара

  1. Приготвих си багажа… Утре по това време ще бъда в Братислава. Никак не ми се ходи там, но никой не ме пита. Няма време за намаляне на оборотите… никакво…

    Отговор

  2. Йовко, моля те, разправи за тая от БНТ, само ти можеш да го обясниш достатъчно добре, а то трябва да остане в историята :)

    Отговор

  3. Кату знам Роси колко търчане изтърча и колко свърши покрай феста
    и кату забелязвам, че не си азбукирал виновните, се чудя не ли та беше срам мен да ме впишеш преди г-ца Димова и преди останалите дет’ си ги вписал по- след?

    Отговор

  4. Пич, мога да го направя по азбучен ред – това е тъпо пилат-понтийско измиване на ръцете. Можа да сложа дамите отпред за да се направя на кавалер – когато е толкова очевидно показно също е тъпо… Кавалерството е елегантен жест – не поза… А пък редът горе няма никаква връзка с това кой колко е тичал – няколко имена ми изгряха в главата в този ред и го написах… Спонтанноста е природосъобразен начин на живот…

    Отговор

  5. Хей, Боби, спокойно! :-)
    Кой какво е свършил, няма значение. Аз се вълнувах и радвах на OpenFest 2004 не само по време на неговото провеждане. Честно казано, не успях да му се насладя истински, щото вече се чувствах емоционално изцедена (доста лични причини имам за това).
    Но не просто 23-ти и 24-ти бяха успех! Същинският фурор постигнахме в tech-events! За пръв път постигнахме синхрон, на когото съм се радвала само в офиса във Варна. Нещо трябва да се свърши – веднага се появява някой, който да го свърши. Някой иска помощ – веднага му се притичват и му подават ръка.
    Ето, това беше вълшебството! Чудото беше извършено в пощенския списък и още не мога да го повярвам. Самият фестивал беше просто естествен и бляскав завършек. И там няма място за това, кой е помогнал повече, кой е имал повече идеи, кой тичал. Просто начинът на взаимодействие, синхронът беше впечатляващ! И Ясен Праматаров, колкото и да скромничи, беше „невидимата ръка“, която се грижеше за поддръжката на листа. А за 1110 писма за един месец това никак не е малко!
    Наздраве, приятели! УСПЯХМЕ!

    Отговор

Ако искате да споделите нещо