Pure Zen
Тръгнахме толкова рано, че малко след осем прелетяхме отклонението за Пловдив на магистралата в посока Бургас. По навик щях да кривна към родното място, но се осъзнах навреме, че този път посоката е друга. Иначе София ни изпрати с предпазливи облаци, но колкото повече доближавахме морето слънцето ставаше все по-усмихнато.
Всъщност от всички потенциални заподозрени в крайна сметка екипът на обиколката се състоеше само от мен, Пейо и Илойшъс. И двамата с Пейо бяхме помъкнали по една раничка с лаптопите си. В моята дори бях успял да вместя и малко бельо, а отделно в по-голямата си фотографска чанта сместих двата фотоапарата. Илойшъс както обикновено обитаваше раницата на Пейо. Грабвайки и един статив на рамо и хвърляйки всичко това в багажника на колата, си спомних едно писмо от предходната вечер и си помислих, че наистина май това е всичко, което имам около себе си като вещи – всичко, което могат да ми откраднат – колата, компютъра и фотоапаратите.
С Пейо тръгвахме на път като типични битници по Керуак, но от неомодерен тип и подобно на първообразите си, които в чантата на гърба си са събирали цялото си състояние и ние бяхме събрали същото. Всеки своя кръст. Вероятно в тази неслучайност имаше и съответната съвсем неслучайна символика.
Закусихме в центъра на Стара Загора и този път се оказах късметлия, по главната улица на града най-накрая и аз да забележа прословутите старозагорски девойки. Всъщност само една истински спираща дъха гледка, но и това е нещо. Поне легендата е потвърдена от третия опит. Обаче като се има наум алергията ми към цъфтежите не знам колко омайна трябва да е една девойка от града на липите за да не кихам насреща и?
По пътя към Бургас си бъбрехме за ежедневни неща. Жените като такива в общия случай излизат извън рамката на ежедневието, затова и единственият вариант да си говорим за тях бе само извън въпросната рамка, което и направихме ;-P
Бургас ни посрещна повече от слънчев. Паркирахме колата в близост до морската градина, набързо я пресякохме пеша и се спуснахме към плажа, където въпреки, че откриването на курортния сезон все още не се е случило, имаше достатъчно хора. Повечето по пясъка, но и достатъчно много във водата. А единият от мостиците в края на плажа, на който се занесохме бе буквално накацан от дванайсет-тринайсет годишни хлапета, които се бухаха от него във водата, доста често не особено умело и безболезнено. Според мен си правеха кефа, но според Пейо така се впечатлявали девойките от съответната възраст (и следващи над нея възрасти). Посланието било „Щом мога да свърша ей такава глупост, значи и тебе ще мога да те изтрая“. Не можех да не се съглася! Пейо е мъдър човек!
След като посъзерцавахме морето (където плуваше една лодка, наречена Dreamboat) изядохме по един банан и ни подуха вятъра, решихме да се поразходим из морската градина. Гледките от там към морето са повече от фантастични. А самата градина и тишината от отсъствието на липсващите все още курортисти я правят съвсем предразполагаща към дзен-самовглъбления, за каквито май бяхме тръгнали. Част от дзен-философията е, че да стигнеш няма толкова смисъл, колкото това да вървиш, както и че по-важно от това да намериш нещо, е всъщност търсенето му. Търсенията и в самия себе си, разбира се.
Като, че ли обаче момента за това още не беше настъпил. Мислите ми се въртяха около едно лунно момиче и питанките ми дали ще почувствам онова вълнение също толкова силно, колкото миналата година, когато бях тук и когато знаех, че съвсем случайно тя също беше наблизо, макар да не можех да я видя, и сега, когато знам, че е много далеч.
Разхождахме се мълчаливо. Пейо също се беше умълчал. Около Пантеона решихме да се спуснем отново към плажа и да позяпаме морето и девойките по плажа на халба бира и пържена цаца. Нали за три дни поне сме битници?
Избрахме си една пицария с кръчмарски вид, скована съвсем върху пясъка. Определено имаше какво да се види по плажната ивица. Пейо се оказа по-голям късметлия откъм посока на масата, която избрахме, с по-качествени гледки, но пък аз папарашки бях оборудван с качествена телескопична оптика. На втората бира решихме да се обадим на Станимир, който току-що си беше купил билет за Варна за следващия ден. Предложихме му да го водим на нестинарите в Странджа, оказа се, че село Българи е точно по пътя за неговото село – между Царево и Малко Търново. По същия онзи кошмарен път, който ползвахме и миналата година за да се върнем в Бургас. Той пък ни предложи да спим у тях и да пътуваме заедно сутринта към Варна. Речено-сторено, след още една бира за тях и само приказки от моя страна (все пак съм шофьор), прекосихме наново морската градина, пошматкахме се из центъра, която разходка подейства оплезващо на езика на Станимир, защото с Пейо сме го били уморили от скоростно ходене. Ама, Миро, ние все пак просто така си ходим…
Всъщност разговорът със Станимир беше по-скоро словесна престрелка, защото с него напоследък само се драчим по темите CCC, ЛПИ и подобни. Съвсем незлобливо, разбира се, но уморително. В крайна сметка аз бях дошъл в Бургас за дзен-нагласа. Общото събрание на ССС бе едва на следващия ден и не исках да мисля за него. А и Станимир ме издразни с неговите безуспешни пазарлъци да ми кара колата, защото по-добре знаел пътя. За наказание го уведомих, че за разлика от миналата година, когато го оставих да пуши на отворено стъкло, в моята кола повече не се пуши при никакви условия. А и климатика определено се справя по-добре с температурата в колата отколкото отвореното стъкло. Пушачите понякога трябва да се тероризират точно толкова безжалостно, както те тероризират нас непушачите. В крайна сметка всеки може да не пуши, а аз не мога да не дишам, нали?
Пътят към Странджа покрай морето беше фантастично изживяване, слънцето залязваше с отблясъци във водата, приказни хотели и кътчета покрай пътя, страшно широк и прясно асфалтиран път. Поне до Царево. След това кошмарната отсечка към Малко Търново си беше точно толкова зле, колкото и миналата година. Добре, че от този път трябваше да изминем само около 18 километра до с. Българи и още толкова обратно. Селото се намира точно зад граничната проверка на документите, която този път ни се размина, защото никой не пожела да ни спре. Веднага след завоя разбрахме защо бяха зарязали проверките. Отклонението към селото беше блокирано от купища автомобили и автобуси, а няколко полицая се опитваха някак да помагат на всичките автомобили да паркират покрай пътя, защото в селото повече не можело да се влезе с кола. Всъщност то и пеша вече трудно се влизаше. Паркирахме край пътя и се вляхме в тълпата съвсем малко преди здрач. Церемонията с нестинарския танц върху огъня започва около 21:00-21:30, което означаваше, че имахме малко по-малко от час.
Селцето се пукаше по шевовете си. Не знам дали и преди е било така или някой превръща нещата в бизнес, но всъщност атмосферата беше като на панаир – сергии с палстмасови дрънкулки, захарен памук, пуканки, семки, кебапчета и глъчка до небето. Всъщност нещото си е селски събор.
На площада огънят беше разпален, а около него се вихреше хоро. Църквата беше отворена и надникнахме вътре. С Пейо решихме да опитаме да направим няколко снимки на църквата от статив като за целта се изкатерихме по оградата до една недостроена тераса и разпънахме техниката. Слънцето вече го нямаше никакво, а селцето съвсем си няма читаво осветление. Нищо не се получи, а и терасата беше доста отдалечена, но поне опитахме. По-големият проблем бе, че като видях тълпата на мегдана, това означаваше да снимам от ръка (какви ти стативи, то пръста си не можеш да промушиш), високо над главата си, съвсем на нюх (сега оцених колко е важно да имаш подвижен дисплей), без да мога да кадрирам изобщо. Прибрах статива и се простих с идеята за по-дълги експозиции. И следвайки почина да превърнем дефекта в ефект опитах няколко art-изпълнения. Загубихме и Станимир в тълпата, а мобилният му телефон да вземе точно тогава да умре без батерия. Както и да е – все някак щяхме да се намерим, а и започнаха да разстилат жаравата.
Нестинарският танц определено е белязан, както от езическа, така и от християнска символика. Малко или много представлява притичване през жаравата, въпреки че има и статични изпълнения като да се стои няколко секунди неподвижно върху въглените, в цитирания случай, прегръщайки икона. Виждал съм много вдъхновяващи нестинарски ритуали, но за първи път на живо. Този обаче не беше от особено вдъхновяващите. Някак си не беше съвсем истинско, а и някак претупано. Сякаш много им пареше под петите ;-P
Всъщност купона настана, когато тълпата хукна през жаравата да се пробва след нестинарите.
Нестинарите всъщност са особени вярващи, при които езическият елемент е много силен – те са православни християни и силно религиозни, но те поставят центъра на божественото върху св. Константин – Светокът (Великият баща), а не върху Христос. Във вярата на нестинарите Бог и Св. Константин някак се припокриват. Според легендите Св. Константин е бил избран за божий наместник от самия Бог, който сам наклал голям огън и искал да намери сред хората свои помощници, но само от тези, които могат да прескочат огъня, а Константин не само, че го направил, но даже и танцувал в жаравата. Затова и най-големият нестинарски празник е Константин и Елена, който в с. Българи честват на 3 срещу 4 юни (по стар стил).
По обратния път със Станимир пак зачесахме спорна дискусия, още в началните мигове на която, Пейо предпочете да припадне на задната седалка и да подремне. Прибрахме се в Бургас около или малко след полунощ, но седнахме в едно заведение на приказка, а след това вечеряхме (незнайно защо) с кофичка Активия, защото никой не беше гладен. Всъщност Станимир май беше, защото изпапа две, а ние с Пейо по една и около 1:30 решихме да спим, защото в 6:00 сутринта трябваше да ставаме за да можем около 7:00 да тръгнем за Варна.
Странджа е едно от най-красивите места в България!
Коментари ()