Съботният ден започна точно в 6:00 с Песничката на Крокодила Гена, която съм си сложил за будилник-reminder на телефона. Убийствено рано за почивен ден, дори за псевдобитници в търсене на дзен-истини. Но какво да се прави – трябва да превключим на вълна Общо събрание на ССС. Все ще го преборим някак този ангажимент, в крайна сметка толкова по-сложни и комплексни случки могат да те сполетят. Достатъчно е само да си спомниш, че в същия ден, например, Жоро Чорбаджийски е на сватба, при това на собствената му. А после като сватбен подарък го избрахме и за член на Управителния съвет на ССС ;-)

Пътуването до Варна беше бързо и спокойно като изключим поредния безуспешен опит на Станимир да кара той, както и успешен такъв да ме раздразни. Някой ще обясни ли на многоуважаемите Стрелци, че ние от зодия Телец като кажем нещо единия ден, няма никаква причина да се счита, че то няма да е в сила и следващия, и по-следващия и така нататък?

В Обзор спряхме да закусим, където попаднахме на култова личност – подпухнал пияница със зачервено или червендалесто (по избор на читателя) лице, поглъщаш шкембе чорба и две Загорки. Очевидно без каквито и да е стремления към дзен, но пък далеч по-автентичен от нас на пръв поглед.

Някъде по средата на закуската ни от съседна маса, окъсняли купонджии му подариха остатъците си от четвърт бутилка Jack Daniels и почти половин бутилка водка, при което на нашия човек очите му светнаха като на министър Калчев след договор с Microsoft. Благодари им човека, сякаш му бяха спасили живота и още нещо отгоре и се размаха към сервитьора: „Не ми носи друга бира, ела да ти платя, че ей сега се отрязах. Леле, глей сега какво става. Бах ти мамата, заплато!“. След кратка и отчаяна борба с дозаторите на бутилките, които му пречеха да отпива от шишетата (в която дозаторите победиха) човекът си затъкна бутилките в раницата и се занесе в тоалетната. Размишлявайки как ли ще реши проблема с дозаторите и дали ще се сети, че все пак ако налее съдържимото в чаша не е нужно да се бори с тях, ми хрумна сравнението ми от предния ден как всеки си носа кръста. Аз – компютъра и фотоапарата, той – бутилките.

Събранието мина стегнато и ползотворно – честно казано бях изненадан, че свършихме толкова работа. Дано вече е дошло време нещата да си дойдат на мястото. Както и да е – това е само привидния акцент на деня – не съм тук за събранието или поне не само за това. Тук съм за търсенето.

След официалната част решихме да се видим на по бира, но първата итерация се оказа неуспешна. До ТУ-Варна има една нещастна пицария, в която седнахме над 20 души на поне четири големи маси и понеже Антон извади някакъв сандвич, който си носел – лично управителя на скапаното заведение дойде да го изгони. Така ли? Калоян изкомандва „Тръгваме си!“ и 20 секунди по-късно се бяхме изнесли като един от шибаната пицария. Сигурно щяхме да им направим най-малко 200 лева сметка всичките, а те за един сандвич ни загубиха forever. Изкефих се на мускетарската солидарност „Един за всички, всички за един“, с която се изнесохме моментално, а вече бяхме поръчали. Хак да им е! А ако някой от Варна някой ден прочете това да внимава много да не стъпва там! За жалост не запомних името на заведението за да го избложа по-качествено.

Хапнахме в „Морски вълк“, а след това със Здравко и Пейо се занесохме на плажа. Разбира се, че и Илойшъс беше с нас. Това навярно е най-концентрираното с IT-техника посещение на варненския плаж – на един квадратен метър три лаптопа и два добри фотоапарата в комбинация с мече и трима брадясали хакери.

Девойките на бургаския плаж бяха повече и по-хубави, но пък липсата им тук ни помогна да се концентрираме и върху скучните теми. Всъщност и тук се срещат достатъчно, но в едно по-облечено агрегатно състояние. Пейо и Илойшъс по едно време нещо усилено дискутираха покрай брега, но мисля, че не беше за жени. Със сигурност поне Илойшъс е над тези неща.

Хапнахме рибка на крайбрежната алея, а след това направихме и фотосесия на Илойшъс. Изкатерихме се към морската градина, опитвайки се да обясним на Здравко, че идеята на цялото пътуване беше да не се напасваме към времето, a то към нас – нито към срещи или уговорки, към планове къде да спим или не. Просто се движим из България и решаваме от сега за следващия момент какво правим – нищо повече. Точно на Здравко никак не беше трудно да схване идеята ни да извадим времето от уравнението на съществуването. Все пак той е един от учредителите на НОМАД. Последното се разшифрова като Национално обединение на мигриращите артисти-друмници (или нещо такова).

Стигнахме до някакъв паметник, който решихме, че е добро място за почивка, въпреки пейките наоколо. Побъбрихме си малко за нещата от живота, докато около нас се спускаше мракът. А аз открих интересна гледна точка за фотография на този паметник, лежейки по гръб в подножието на скулптурата.

После Здравко си тръгна, а с Пейо и Илойшъс помедитирахме още малко преди да тръгнем да си търсим колата, която бяхме зарязали на Шишковата градинка. Почти през цялото време докато прекосявахме морската градина всеки си беше с неговите мисли. Аз навярно провокиран от снимките, които щраках безразборно наоколо си мислех за изкуството около малките неща, дребните моменти на ежедневието.

Спомних си изневиделица за… (ще и спестя името) – имахме връзка – тя беше красива, беше модел – съвсем истински. Беше и мой модел в първите ми опити за фотография на голо тяло и резултатите не бяха никак лоши. Беше отдавна – толкова отдавна, че не съм сигурен как точно би изглеждала сега. Странното е, че си спомних всъщност вкуса на тялото и, както си вървях в мрака. Не нещо друго, а именно това. И знаех защо… Спомних си как спорехме къде е изкуството в една актова фотография и как се опитвах да я убедя, че изкуството не е тя, нито тялото и, а онзи детайл, който моето съзнание реши да пречупи през обектива в някакъв контекст. А тя ми се сърдеше – мислеше се за звезда (всъщност така и не стана). Анонимността на голотата и я превръщаше в детайл, който не и беше достатъчен. Това беше най-кратката ми връзка – продължи само няколко седмици. Тогава си забраних да снимам звезди и професионални модели – за нищо на света. А отговорът за спомена бе очевиден – запитах се каква част от най-мимолетната ми връзка е била изкуство и каква материя и досег. Очевидно изкуството, красивото във връзката е онова, което остава след вкуса на тялото, а именно детайлите, докосвани с поглед, вместо с ръка. Анонимни или не, те носеха онова, което остава след развръзката – смисълът – онова което единият е дал на другия и го е оставил завинаги негово. А вкусът е само това, което си успял сам да си отхапеш в двубоя.

Сбогувахме се с Варна и потеглихме в нощта. Предстоеше чудесна вечер, знаех го. Не знам за Пейо, но вече предвкусвах моята дзен-нощ, заради която бях тръгнал. Вкарахме в плейъра една chillout колекция и с музиката на Тони Райжеков излязохме от града. Магистралата беше повече от пуста, само светлините на фаровете осветяваха пътя, а понеже ми се стори, че не виждам отражението на задните си габаритни светлини спрях за check на ситуацията и пиш-пауза. Светлините се оказаха съвсем наред, просто беше тъмно като в рог. По време на пиш-пауза в канавката на тъмна магистрала обаче, къде да гледа човек ако не нагоре в небето, което беше… невероятно. Толкова много звезди бях виждал само веднъж в Родопите преди доста години. Бях с приятели в една тъмна нощ, късно в гората, без светлини. Небето беше вълшебно, звездите бяха близо и сякаш валяха над нас. Сега бяха високо, но също толкова многобройни. Мда – това беше моята вечер…

Качихме се отново в колата и малко след като магистралата свърши, преминавайки в обикновен път за Шумен, Пейо заспа, оставяйки ме сам с музиката от Arizona Dream, която следваше на същия диск. Спомних си, че миналата година в Бургас с Батето и Мая слушахме именно това докато водехме онзи разговор. Още една поличба… Остава и да повярвам в тях… Скоро ще станат около десет месеца оттогава.

Наближаваше полунощ. Отпуснах се назад и намалих скоростта за да си освободя повече ресурс за размишления…

И точно една година от предишният път когато пътувах по този път Варна-София със собствена кола и премеждията със скапаната газ. Тогава видях за първи път Калоян и Елена отново заедно и за последен път си тръгнах от този град, до който толкова често пътувах последните две години.

Този път не се обадих на никого (Съжалявам George и Ники!) – имах нужда да видя Варна, като място, на което се чувствам ОК отново и всякаква публика само щеше да усложни това. Свързвах Варна с много прекрасни емоции, но и с други тревожни също. Исках да мога да я приемам отново нормално.

Върнах се към разговора ми с Батето и го превъртях за пореден път през главата си. Спомних си едни разсъждения на Генко и едни откровения на Стоян в София около съдържанието на една бутилка Бургаска мускатова. Дали е случайно?

Тъмнината пред мен по пътя зависи единствено от това дали ще си загася фаровете. Шофирах на дълги поради почти тоталната липсата на насрещно движение, бях си пуснал и халогенните светлини. Виждах надалеч. Запитах се какво ме кара понякога в живота да гася тези светлини и опипом да се опитвам да се ориентирам в тъмното. Защо го правя? Може би не винаги е толкова рисково като да караш без светлини по магистрала, но понякога е дори по-страшно…

Без малко да пропусна отклонението на пътя към Търговище, но се усетих навреме. Антирадара хвана хайка ченгета на една отбивка, намалих, подминах ги, след което изпратих стрелката на километража отново на 100. Пейо не се събуди от чуруликането на антирадара и аз си продължих с разсъжденията.

Запитах се това със светлините в живота доколко има връзка с разминаването и сблъсъците. Запитах се колко от момичетата, които минаха като тайфуни с нежни имена през живота ми, биха тръгнали на подобно пътешествие без време и цели, дори и сами. В смисъл само с мен – дори без друго приятелско присъствие като Пейо, например. И дори не се опитах да правя статистика. Нямаше да ме очарова. Това беше импулс, който няма особен смисъл, но само на пръв поглед. Да – и аз бих предпочел удобна хотелска стая с баня и меки завивки, но тази вечер щях да спя накъде неизвестно точно къде по пътя, в колата си, с дрехите, когато ми се доспи и имах нужда от това. Имах нужда не от импулса заради самия него, а заради усещането и това опипващо търсене напред във времето, което ми предстои, точно както фаровете ми опипваха с известна дистанция пред мен неравностите по пътя. Само, че подобен импулс би втрещил повечето хора, би ме направило несериозен в очите им. Или пък това, че Илойшъс наравно с нас съзерцаваше Варна от онзи паметник би им се сторило инфантилно…

А импулсите носят онзи заряд, който ти дава сили и хъс да продължиш, да бъдеш себе си и да следваш точно тази посока по магистралата, която си избрал с ясното си съзнание. Импулсите не променят пътищата, те могат само да променят начина, по който ще извървиш пътя си. А загърбването им е само подтискане на онова, което си самият ти. Загърбването им е по-сигурния начин да отбиеш в аварийната лента, отколкото ако ги следваш.

Подминавайки Търговище, за пореден път си препотвърдих тайната на моята импулсна самота между последните ми няколко връзки и което е по-лошото – по време на тези връзки. Такава е защото се появява само импулсно – от време на време, но с мощни пикове – именно в онзи важни моменти обаче, в които импулсите ми да запазя себе си не биват забелязвани. Такава е и заради същите тези импулси, които няколко чифта очи не видяха. Бях сам, когато бях най-уязвим – когато не улавяха импулсите ми.

Пейо се събуди и спряхме да се ободря с едно кафе в една OMV-бензиностанция, защото бях започнал активно да се прозявам през последните няколко километра. Продължихме към Търново като си говорихме за почти същите неща, но вече с думи. Стигнахме благополучно в старопрестолната столица и прекосихме града за да видим Царевец. Наближаваше един след полунощ, но се надявах да е осветен за да мога в тишината на нощта да направя няколко истински снимки. Беше!

Точно пред Царевец има малко площадче, където спрях колата и по това никое време разпънахме статива. Перфектно време за снимки – тишина и спокойствие.

Иначе град Велико Търново беше повече от жив през това време на ноща. В заведенията имаше хора, около дискотеката пред общината беше пълно с таксита, по улиците се разхождаха всякакви люде, включително и тийнейджъри.

Решихме с Пейо да пробваме как е този месец местната бира и да опитаме да дремнем до сутринта. Първото не се получи – не случихме на заведение с Болярка. Пихме Загорка, в барчето в парка до театъра, качихме се отново в колата и слязохме почти до мостчето над реката към художествената галерия. Спрях до стената, под едни клони, бутнахме седалките назад и Пейо отново веднага заспа. Преди да последвам светлия му пример заключих отвътре вратите и даже пуснах алармата. Да не вземе да ни открадне някой заедно с колата докато спим все пак…

(следва…)

Накратко за Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

  1. :(
    На човек му се иска да изкоментира някоя простотия, но тонът на постинга е такъв, че няма как да го направи без да се изложи!

    Много сериозно-замислен… не казвам че не ми харесва, ама… много сериозно-замислен тон!

    Колкото до това:

    как всеки си носа кръста. Аз – компютъра и фотоапарата, той – бутилките

    Предпочитам нашия кръст, той е много по-лек, а и човек може да го захвърли за седмица и да отиде в Родопите например. Нещастникът, който описваш… трудно им е да направя паралел между неговото проклятие и нашата благословия. А може би той си е щастлив сам за себе си? Знае ли човек, знае ли…

    Отговор

  2. Здраве да е, Йовко! Важното е, че си прекарал добре. Ще се видим следващия път. :)

    Отговор

  3. Стоян Мишинев 6 юни 2005 в 14:16

    Аз закарах Станимир до Бургас, така че си отмъстен …

    Отговор

  4. По изрично настояване на Илойшъс всички снимки с него следва да бъдат лицензирани като public domain. Моля, да се има предвид това при горните снимки с него…

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *