Беше средата на октомври. Излязох от Фотосинтезис по средата на откриването на изложбата на Бабак Салари, понеже трябваше да пътувам за Истанбул същата вечер. Петрос слезе с мен по стълбите до изхода, тупна ме по-гърба и ми каза: „И първо да си починеш“. Навън ръмеше ситен дъжд, а беше и студено. Отвърнах: „Само дано времето не ми развали снимането“. Той ме погледна с широка усмивка и повтори: „Аз ти казах да си починеш, а не да поснимаш!“. Стиснахме си ръцете и той се върна обратно, а аз още под въздействието на кадрите на Бабак се запътих към спирката с дюнерджийницата на Попа, откъдето възнамерявах да си взема такси. Това беше първата фотоизложба в живота ми, която просто не издържах да изгледам наведнъж. Нещо ме хвана здраво за гърлото и не ме пусна докато не излязох от галерията. Пресичайки на пешеходната пътека си мислех, че като се върна от Истанбул ще се върна да я доразгледам…

И точно стъпил на тротоара пред дюнерджийницата го видях, че се запъти към мен.

– Извинявайте, може ли да ви попитам нещо? – започна…
– Не – отвърнах грубо, но наоколо не се виждаха никакви таксита и останах на тротоара за да спра някое преминаващо.
– Ама защо? – продължи той, виждайки че останах наблизо.
– Защото знам за какво става въпрос.
– Не искам пари. Цял ден съм под дъжда. И един чай ще ми дойде добре…

Понечих да му обърна гръб, но си спомних за кадрите от изложбата и топката в гърлото ми се върна. Сетих се, че вкъщи не бях купувал нищо за ядене от седмици, а щях да пътувам цяла нощ и нямах време да си търся вечеря…

– Искаш ли дюнер? – попитах…
– И още как! – отговори и очите му светнаха…
– Чакай малко…

Върнах се с два дюнера и му дадох единия. Дъждът продължаваше ситно да вали.

– И ти ли ще ядеш – попита след второто преглъщане, докато аз още се опитвах да махна хартията, около началото на питката. Незнайно как бяхме минали на „ти“…
– Защо? Не може ли?
– Ами вали…
– Вече съм мокър и без това. И аз почти цял ден съм под дъжда. – стана ми смешно, но беше напълно вярно.
– Какво работиш?
– Какво значение има?
– Аз съм в строителството… Бях… Нямам работа сега, ако имаш нещо за оправяне, мазане, плочки… всичко мога…
– Нямам нужда, съжалявам…

И тогава видях мартеницата на китката му. Спомних си и за един приятел, който носеше една мартеница с месеци, ако не и с години. Така и не разбрах точно защо…

– Защо си с мартеница? Вече е есен… – попитах го.
– Не съм я махнал – отговори и след като преглътна продължи – И така съм различен?
– Различен? – погледнах го въпросително. – Защо ти е да си различен? С мартеница…
– С какво друго? Нямам. Намерих я. Беше нова. Някой я изпуснал. Взех я. Мислех да я продам, ама нали са за здраве, за надежда…
– Къде спиш?
– Където намеря.
– Нямаш ли къде да отидеш? При някого?…
– Нямам. Кой ще ме иска мене?…

Ядеше като гладен и макар да подходих към него с обичайното си недоверие, с което избягвам просяците и сигурно щях да го подмина, ако имаше спряло такси, сега стоях под дъжда и вечерях дюнер в компанията на един бездомник, който нямаше къде да спи и какво да яде, но носеше мартеница през октомври, с идеята да бъде различен…

– Знаеш ли защо ти купих дюнера? – попитах.
– От съжаление.
– Не. Виждаш ли онази сграда със светещите прозорци на другия край на улицата? Там има изложба на едни снимки.
– Какви снимки?
– На хора. На стари хора, които живеят сами. С много тъжни очи. Техните очи те направиха различен днес, не мартеницата ти…
– Не знам. Защо…
– Няма значение… И без това трябва да тръгвам. Късмет ти желая! – смачках остатъците от дюнера си на топка заедно със салфетката и я изхвърлих в близкия контейнер.
– И ти си различен. – каза той. И направо ме стресна с това си изречение…
– Вероятно всички сме, по един или друг начин – отвърнах му.
– Не знам какво си видял, но трябва повече да вярваш.
– В какво? – погледнах го изпод вежди…
– Все едно. В мартениците… Какво като е есен…

Поклатих глава и се качих в таксито, което междувременно бях успял да спра…

P.S. Вчера, малко повече от месец след случката, която почти бях забравил, браузвайки с обектив из окапалите листа се натъкнах на този кадър:

Накратко за Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

  1. Силно. Надявам се, че е неговата мартеница…

    Отговор

  2. Горд съм, че „те познавам“, въпреки че само се ръкостиснахме на openfest. Когато чета такива блогове винаги си мисля, как чрез няколко реда вникваш в същността на автора.

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *