Пред теб събличам се до болка истински,
единствено усмивката оставям.
Докосванията ми пак са необмислени,
в писмата си сконфузено се преповтарям.

И не, че не искам да се загубя в косите ти –
разлюлян водопад от мед и от слънце –
но само изплетен от сънища поглед в очите ти
може да свие страха ми до зрънце.

И само погалих нежно дланта ти –
сами във колата – не мога пред всички –
и те оставих да тръгнеш в тъмата,
в тази нощ – по женски толкова ничия.

Защо ми е трудно да надвия ума си?
Освен любов и малко кураж да добавя.
Ще те докосвам пак отново в съня си
докато… не мога на яве…

Открих все пак у себе си бог – по-силен, по-млад, по-нов
наместо празната бездна…
Да – вярно е! Няма никаква първа любов.
Има само една… И последна.

20 декември 2004
София