Сиво

Любовта представлява една великолепна катастрофа: знаеш, че пред теб има стена и въпреки всичко даваш газ. Любовта е единственото предварително програмирано разочарование, единственото нещастие, което всеки може да предвиди и всеки път желае отново. (Фредерик Бегбеде)

Най-трудно е първото изречение. Знаеше го до болка. След толкова много сутрини, в които заставаше пред компютъра, имайки само бегла идея в главата си какво иска да напише, но не знаейки как да започне. Дори, когато беше адски продуктивен, пак имаше такива дни. Не помагаше нито кафето, нито разходка на въздух, нито дори едно малко. Същото се случваше често и на обед и дори привечер. Първото изречение не искаше и не искаше да се появи. Така и следващите оставаха неродени.

Дали започваше нов разказ, роман или любовно обяснение – винаги имаше проблеми с първото изречение. Когато беше популярен и нашумял, беше споделил в едно интервю, че за него винаги е по-важно как завършва всичко, а не как започва. Искаше да издаде една от своите книги като махне първите изречения на всеки един от разказите в нея, но издателят не му позволи. Твърдеше, че в днешния свят е важен силният старт. После дори може продължението да не е толкова виртуозно, но ако не направиш добре и навреме началото на всяко нещо в живота си, никой нямало дори да погледне продължението. Така било и с книгите…

А от няколко години не му вървеше никак с първите изречения. И в живота, и в писането. Премести се от града в тази къща, на самия край на това отдавна обезлюдено село, където веднъж на няколко месеца някой идваше да понагледа имота на починалите си роднини, но и това се случваше все по-рядко. Къщите се рушаха, покривите пропадаха. Селото беше по-мъртво от починалите си обитатели. Най-близкият град беше на няколко километра с кола, откъдето ходеше веднъж – два пъти седмично да си купува храна. Наоколо бе дива гора. Беше дошъл тук да се опита да пише както преди. На спокойствие да потърси вдъхновение за нови силни първи изречения. Но го навестяваха само дивите горски обитатели и две магически създания, които нямаше представа откъде се бяха появили и къде изчезваха непрекъснато.

Не бяха илюзорни. Бяха от плът и кръв и вечер споделяха леглото му. Не знаеше как се казват, понеже не говореха. Може би бяха самодиви, може би наистина бяха верни приказките за горските нимфи. Нямаше никаква представа, но беше свикнал с тях и не се страхуваше. След като вече никой не си спомняше за него, издателят му го беше отписал, заради неспособността му да предаде нищо смислено в срок, а приятелите бързо го бяха забравили, когато той спря да ги търси. Колкото и да бе странно, именно това призрачно присъствие му създаваше илюзията, че е още жив и може да намери отново вдъхновението си. Дори понякога наистина успяваха да му помогнат с някое първо изречение.

Нямаше представа как го правят, но никога не идваха заедно в една и съща вечер, а не изглеждаше да се познават. Появяваха се винаги след залез слънце, съвсем тихо, сякаш винаги са били наоколо. И изчезваха на следващата сутрин, заедно с изгрева. Само няколко пъти беше успявал да ги види на дневна светлина. Но винаги бързаха да изчезнат. Измъкваха се от леглото, обличаха се припряно и се шмугваха в банята или в съседната стая и той знаеше, че няма да ги види повече наоколо, докато отново не се свечери.

Едната беше тихо и кротко същество, което дори няколко пъти му приготви вечеря, а веднъж даже бе подредила дрехите в гардероба му. Усмихваше се рядко и дискретно. Идваше отново и отново, но никога не му се отдаваше напълно. Обличаше се в светли цветове. И сякаш имаше невидими ефирни криле на гърба си. Беше усещал полъха им, но никога не успя да ги докосне или види. След като си тръгнеше, го оставяше с усещането, че никога не я е докосвал, сякаш не са правили любов, а всичко е било някакъв сън – понякога вълшебен, друг път съвсем обикновен.

След нея намираше разноцветни стъкълца в леглото си. Като фино-натрошен пясък, оцветен в многообразните нюанси на дъгата…

Другата връхлиташе сякаш през прозореца. Материализираше се от нищото, въздухът започваше да трепти, а всичко наоколо затуптяваше в синхрон с емоционалното и присъствие. На лицето и винаги грееше усмивка, очите и непрекъснато хвърляха искри. Стоновете и сякаш разкъсваха тъмнината и пространството, докато правеха любов, а нощта се превръщаше в магическо приключение. След вечер с нея, леглото му на сутринта бе винаги влажно и с дъх на гора. Намираше върху чаршафите си обли речни камъчета, дървесен зеленикав мъх и иглички от елха, а по тялото си на различни места, откриваше белезите на страстта и…

Беше минало толкова много време, че вече не беше сигурен дните или нощите му са по-истински. Те ли бяха призраци или той? С всяка отминала седмица сякаш отражението му в огледалото ставаше все по-сиво и полупрозрачно. А първите изречения все така идваха рядко и трудно. Само двете нежни привидения го караха да се чувства жив и да продължава да се надява…

Докато една нощ остана сам. Никой не долетя през прозореца. Нищо не раздвижи въздуха в горската вила. Тишината беше толкова плътна, че можеше да се разреже с нож. Дори стъпките му не се чуваха, докато обикаляше стаите, търсейки ги. Навън луната беше кръгла и пълна, а гората необичайно притихнала.

За първи път по гърба му пропълзяха тръпки на страх, откакто живееше на ръба между действителността и въображението. По средата между гората и опустялото село, сякаш на границата между живота и смъртта.

Отвори вратата и излезе навън под светлината на пълнолунието. Погледна с надежда през тъмнината, но сам не можеше да разкъса процепи в завесите и. И небето сякаш го натискаше, а нямаше свои криле, за да му се противопостави.

Тръгна към прогнилото мостче над реката, където поне заради водата въздухът се движеше. И още след втората крачка усети как онази дъска, която всеки път се огъваше под тежестта му, този път подаде… дори не изпука, а просто без съпротива полетя надолу и той, загубил равновесие, се свлече след нея. Падна по гръб на брега на реката и разбра, че няма да може да помръдне повече. Главата му лежеше върху дъската, която го поведе към бездната, а над него грееше пълната луна.

Тогава чу крилете им. Спряха се от двете му страни и се гледаха враждебно. И двете бяха облечени в сиво. Едната се наведе, погледна го в посивелите му очи и впи устни във врата му. Не усети болка, но видя кръвта си по красивите и устни, когато отново се изправи над него… Тогава почувства хладните ръце на другата, които повдигнаха главата му. И последното, което чу бе някакво пропукване…

Те се отдръпнаха бавно от двете страни на бездиханното тяло като крачеха гърбом назад, следейки се с поглед. Спряха се на няколко крачки, за миг очите им се срещнаха остро, крилете им се наежиха, извиха гърбове и раздраха тишината, просъсквайки си с яростна омраза. След това отместиха погледи. Изсъскаха още веднъж към луната, разпериха криле, разминаха се грубо във въздуха и всяка отлетя в противоположна посока.

И сякаш от нищото върху тялото му се посипаха фини цветни стъкълца, малки речни камъчета, дървесен мъх и елхови иглички. А гората продължаваше да мълчи…