Посвещавам на 3 август и едно момиче

Следобед бе – бяхме двамата само
сами и гладни, но вместо нещичко вкусно
изпихме сълзите си, допряли рамо до рамо,
сляхме поглед, душа, дъх, сляхме и нашите устни.

Дрехите паднаха, разпилени из стаята
при въпросите, захвърлени временно,
дали свобода на мечтата – омайната,
на копнежът ни див, страдан и пламенен.

Докосвах не плът, сътворена от Бога,
а тяло, сякаш дошло от съня ми.
Забравих за разум, свян и тревога
и две голи тела се обгърнаха неми.

И паднаха заедно – някъде в облаци
от страст, плам, нега и забрава,
две тела – без дрехи – сираци,
две души, които този обяд не забравиха.

Обезумели от глад се нахвърлихме
със зъби и нокти да се слеем със другия.
Кръв потече от устните, в пот се обливахме
между небе и земя, както Зевса и Гея.

Целувах извивки, опиващи мислите,
докосвах най-фината нежна коприна –
устните топли, момичешки, гърдите, косите и,
Вратата на Рая целунах – тя ми отвори да мина.

Потъвах в мекотата блажена отдавна,
целувките кървави белязаха рунда,
а между бедрата ни се изплъзнаха бавно
няколко вечни екстазни секунди.

24 септември 1995
Пловдив

P. S. По ирония на съдбата гореописаната случка беше една нова любов, една подновена стара, едно начало, един първи път, една загубена девственост, една изневяра и началото на края на изброеното до тук. И всичко това взето заедно. Дали заради такива неща животът на повечето от нас все още ни се струва интересен…

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

Ако искате да споделите нещо