Точно снегът днес бе причина да осъзная за пореден път, че совите не са това, което са. В продължение на около час се чудех колко точно ще ми отнеме да премина отсечката от кино Изток до Външно министерство за да изляза на Цариградско шосе. А защо се чудех ли – ами защото обикновено това ми отнема около 2 минути, а днес влязох в проблемната отсечка в 18:27 и излязох на Цариградско откъм Външно в 19:36. А какво друго можеш да правиш освен да се чудиш за разни неща в подобна ситуация. За първи път ми се случва да стоя 21 минути на едно място без да се преместя на милиметър.

София е пълна с коли – спор няма. Пълна е и с кретени зад волана – това също е ясно (защото ако нямаше тарикати, които да създават шибани конфигурации по кръстовищата, може би повече коли щяха да преминават през тях или поне с по-малко нерви), но не мога да си обясня как 5-6 сантиметров сняг може да създаде подобен хаос. Или зимата пак ни изненада – за втори път тази година – посред януари да му се не види. Прекосих два пъти София преди да се прибера и как не видях един снегорин да прави нещо по въпроса. Сигурно съм забравил да си почистя снега от предното стъкло…

Днес за един ден се наложи да подготвя security report-а си за Илиян. Последното интервю при клиента направих едва в петък, а в събота и неделя само доклад ми липсваше да пиша. Е, справих се, при това резултата ми хареса. Утре следва SSL z/OS документацията. Тази седмица няма да е лека. Нямам идея кога ще смогна да си погледна prerequisites-те за Словения. А онзи американец там отсега нещо не ми допада.

Видях се с Илияна – закъснях с цял час за уреченото място. Добре, че се уговорихме да се видим вътре в Jimmy’s, което не ме накара да се чувствам по-малко виновен. Не се бяхме виждали май почти година. И да уцелим точно днешния ден със сняг и задръствания. И вместо да ми се разсърди даже получих подарък – новият atomic bomb албум на U2 и „The Girl In The Other Room“ на Diana Krall, който беше подаръка ми за миналия рожден ден.

Всъщност запознахме се заради един концерт на Mariah Carey и заради откачената ни меломания навремето… Тя остана по-големият маниак от мен и до сега. А аз се хвърлих в Матрицата… и тази вечер я разсмях искрено, говорейки и толкова естествено за единствения bug в „Алхимикът“ на Кoелю.

Изглеждаше много лъчезарна и щастлива. Почти винаги съм долавял лека тъга у нея в последните години. Този път не усетих такова нещо… Бях се влюбил в нея тогава… дори май още преди да я видя наживо. Познавахме се вече няколко месеца преди да се видим в един ден на ноември 1993-та. Двадесет и седми всъщност… Такъв бях. Преди… ужас… беше преди цели 11 години. Бях толкова различен… Понякога ми е тъжно за това мое аз, понякога не… Закарах я до апартамента и, а по пътя към къщи си спомних, че миналата седмица Тони обеща да ме води в някакъв полутаен music клуб. Ще отида с удоволствие. Матрицата е адски изтощителна напоследък.

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

5 коментара

  1. А при мен днес печеше слънце – каква ирония!
    Честно казано ми стана интересно за бъга в „Алхимикът“… Ако някой ден имаш желанието и нервите да го избложиш това на всеослушание, ще ме зарадваш много, макар и да не ме познаваш;)

    Отговор

  2. Ами според мен Коелю непрекъснато се колебае между тезите дали животът на един човек всъщност е предначертан или от него зависи доколко може да се пребори със съдбата си. Метафорите в книгата и идеите са ОК, но се люшкат в границите на това колебание. Дори понякога на една и съща страница.

    Личната легенда веднъж е пречупена като предопределение от съдбата, а друг път като личен избор, който трябва да отвоюваш. Веднъж трябва да я следваш, а друг път да се сражаваш за нея. Това не винаги е противоречие, съгласен съм. Не, че това няма свой чар, но си мисля, че по-ясното послание би направило книгата по-истинска.

    Тези Коелюви люшкания по принцип ме дразнят и напоследък дори ме карат да не долюбвам творенията му, с изключение на „Алхимикът“, който за мен си е преразказ на „Малкият принц“ в някаква по-пораснала форма. Поне като емоция… Въпреки, че Екзюпери навярно в определени моменти и сега е в състояние да ме разплаче…

    Отговор

  3. Благодаря ти много за коментара! В близките дни ще отговоря адекватно, защото темата, която подхващаме е много интересна, но не е подходяща за настроението, в което съм вмомента… До скоро!

    Отговор

  4. Фен и аз навремето го харесвах, но след Алхимикът… много комерсиален е станал с тези си книги, не като поведение на пазара, а просто така ги пише тези книги

    Отговор

Ако искате да споделите нещо