Софтуерните патенти – вреда или полза?

Статията е написана за специализираното приложение на ComputerWorld „Бизнес решения с отворен код“, но с разрешението на редакцията може да бъде разпространявана свободно online под Creative Commons Attribution-ShareAlike лиценз.

Законите за авторските права защитават авторите като не вредят на никого. Патентите обаче са дългогодишен абсолютен монопол, който правителствата делегират някому, ограничавайки разпространението на фундаментални идеи. Потенциално патентите са изключително могъщо оръжие срещу всички нас и най-вече срещу човешката ни креативност.

Преди години всеки изобретател е трябвало да пази откритията си в дълбока тайна за да не може идеите му да бъдат откраднати и експлоатирани от други. Много открития оставали без широко разпространение, защото единствения път те да стигнат до обществото е бил само прекия контакт със самия изобретател. Някои открития изчезвали със смъртта на авторите им, а други никога не били реализирани на практика, заради невъзможността това да се случи само с усилията на един или няколко доверени хора. Понякога едни и същи неща били “откривани” в различни места по света в различно време. А понякога и в един и същ момент, което често било повод за спорове и скандали кой всъщност го е направил пръв и кому света дължи славата и благодарността си.

С развитието на обществото ни е било логично да се появи някакъв инструмент, който юридически да защитава тези открития така, че авторите им спокойно да ги публикуват, продават и внедряват без да се страхуват, че някой ще обсеби идеята им. Патентът е такъв инструмент. Той се стреми да подпомогне оригиналния изобретател като чрез държавно признание му делегира абсолютни монополни права върху неговата идея за няколко години, примерно двадесет, след което изобретението става обществено достъпно. Патент се издава на този, който изпрати в някой патентен офис описание на изобретението си и ако след проверка патентното ведомство установи, че това наистина е ново изобретение т.е. нерегистрирано досега. Всички новоиздадени патенти се публикуват в публични регистри.

Звучи справедливо, нали? Дотук добре. Какво обаче се случва на практика понякога? Споровете кой всъщност е първият откривател така и не се решават напълно с патентната схема, защото често вследствие дълги съдебни процеси победител е не истинският откривател, а неговият конкурент, който просто по-дълго е издържал финансово на многобройните дела или е бил в състояние да плати на по-добрия отбор адвокати. Големите корпорации и до днес принуждават служителите си да подаряват патентите на компанията си с аргументите, че тя е в състояние да ги опази по-добре. Не били редки случаите, когато големи корпорации пренебрегвали, скривали или смазвали идеите на някои гениални изобретатели, защото всъщност появата на конкуренция, базирана на новата идея би заплашила текущото им господство.

Ако някой не вярва нека провери какво се е случило с откривателя на FM-радиото Армстронг или дали е тайна, че под давление на Disney Corp. няколко пъти бе изменяно законодателството за авторските права на Съединените щати в защита на популярното „съкровище“ Мики Маус.

Патентът като временен монопол е изключителна сила в ръцете на на притежателя си, който системата всъщност допуска да не е изобретателят, тъй като патентите могат да се преотстъпват, продават и лицензират за употреба от други. Притежателят на патент има право да не позволява на останалите да се възползват от знанието, което е защитено с него, като може да поиска и защита от съда ако счете, че някой нарушава патента му.

Тази схема има цял набор от проблеми. Най-страшният е че съвсем невинен човек може да наруши нечий патент просто, защото не знае, че такъв съществува. Първият, който регистрира изобретението всъщност го притежава и той не само може да използва това си право срещу тези, които искат да откраднат идеята му, но и срещу всички други, които стигнат до тази идея впоследствие. Без значение дали можете да докажете, че сте открили същото по съвсем различен и независим начин вие се явявате нарушител на патент и никак не е невъзможно да се озовете в затвора.

Ако изобретението е наистина гениално е трудно да се повярва, че някой може да сътвори същото по независим начин, но в момента по света има издадени милиони патенти и много малко от тях са наистина за някакви фундаментални или уникални постижения.

Принципно е забранено да се патентоват очевидни неща и заради това в някои области на приложение патентната система работи по-добре отколкото в други. Най-страшно е обаче в тези области на науката, които се развиват главоломно. Там това, което е очевидно утре, днес може още да не съществува. И когато границата между утре и днес е толкова тънка и когато знанието през интернет става достъпно веднага какъв друг фактор освен спънка може да бъде времето. Морален казус пък е дали може да се патентова човешкия геном например – и дали това знание не трябва да е достъпно за всички? Всъщност очевидно нещо ли бе човешкия геном вчера, а днес или утре?

Малките и средни компании чувстват на гърба си как големите корпорации се възползват от патентната система изопачавайки я така, че тя се превръща в стратегическо мощно оръжие срещу конкуренцията. Голям патентопритежател лесно може да подчини по-малък такъв на принципа на взаимна договореност по схемата патент срещу патент. Така големите имат лесен механизъм да не се съобразяват с патентите на по-малките заради превъзходството в броя им. Това се превръща в търговия на юридическа сила.

Описаната схема е абсурдна за приложение в бързорзвиваща се област като тази на ИТ и софтуера, но за жалост това се прави в Съединените щати. Европа е изкушена да хармонизира законодателството си с това на Щатите и да допусне софтуерни патенти и в Европейския съюз, което би било огромна грешка. Грешка, която самата Америка вече осъзнава. Обществена тайна е, че в областта на софтуера се патентоват всякакви глупости и то не защото са ценни открития, а просто защото това е начин да маркираш ъгълче, което твоят конкурент не може да докосва, без да си плати. Иновацията бива изместена от сложни юридически игри, в които по законът на джунглата правото е на страната на по-големия, богатия или силния, а не на най-иновативния. Най-лошото са странични ефекти като това, че притежателят на патента принципно няма никакви морални задължения към обществото, нито дори към правителствата, които гарантират неговия монопол. И може да си позволи да не се интересува от ползите за човечеството, а единствено от своя бизнес резултат. Споделянето на знание в такъв ракурс звучи като една твърде романтична идея.

Прилагането на патенти в областта на софтуера и патентоването на софтуерни алгоритми е може би най-огромната безмозъчна лудост, сполетявала някога човечеството. За щастие засега разумът в Европа надделява благодарение на държави като Полша, Дания или Холандия, които твърдо защитават позициите си против софтуерните патенти, въпреки натиска и шантажите от страна на някои големи играчи. България може да използва поне възможността си за влияние при взимане на това важно решение като бъдещ член на Европейския съюз, но до момента няма нито един фактор, който да е изразил някаква позиция по темата с изключение на гражданското сдружение “Свободен софтуер”. Темата не се разбира, а най-странното е, че дори не предизвиква интерес сред браншовите организации на българските софтуерни разработчици, които ще бъдат сред първите застрашени ако Европа припознае употребата на софтуерни патенти.

България отново няма позиция по важна тема, свързана с ИТ и нашето бъдеще. Нито пък някой у нас се тревожи, че ако големите корпорации нямат нужда от силна конкуренция и бурни иновации, то Европа има нужда от тях. И темата е част от отговора на въпроса знаем ли какво искаме и къде сме се запътили всъщност?