Someone else... me?

From where I stand at the crossroads edge,
there’s a path leading out to sea.
And from somewhere
deep in my mind,
sirens sing out loud
songs of doubt
as only they know how.
But one glance back reminds, and I see,
someone else not me.

I keep looking back
at someone else… me?
(Queensrÿche)

Не знаех, че човек може да получи мускулна треска заради прекалено много процесорна мощ. Вече знам. Може. Вчера през ръцете ми мина толкова, колкото за целия ми живот до тук, умножени по някакъв неизвестен коефицент, със сигурност по голям от две или три. Поне беше забавно и Майк и Джордж се оказаха много свестни хора. И двамата са американци – най-обикновени американци – и макар и да са различни по характер, много релаксиращо ми действа сходния им начин на приемане на нещата от живота – без драми, спокойно и с усмивка. Иначе съвсем по български подходихме заедно към решаването на проблемите – с „чука и теслата“… почти…

Нямам навика да пиша за проектите си – този даже не е и съвсем мой, но по стечение на обстоятелствата се оказах в центъра на събитията – винаги съм считал, че дължа пълна дискретност на клиентите си – вероятно остана като професионална деформация от времето, през което се занимавах с одити. Този не е такъв и отдавна не се занимавам с такива неща, но със сигурност някой ден ще пиша отново за този проект – даже смятам да го включа в мемоарите си. Наистина – и има защо… Но както вече написах – някой друг път…

Нещо не успявам да прекъсна работохоличното темпо, а искам… Все си казвам – това да отмине и ще намаля оборотите – и все нещо се случва отново и отново. Дори някак набързо се виждам с приятели, набързо си купувам дълго мечтани вещи (и не успявам да им се порадвам)… Всъщност тази година е белязана от лошия символ на загубените приятели… или може би не точно загубени, но заминали… надалече… твърде много… което колкото и да не ти се иска променя приятелствата… Не е същото. Въпреки Интернет, въпреки комуникациите…

Или може би има наистина някакъв такъв темп от по няколко години, през който срещаш нови хора, част от тях се превръщат в приятели, след това се отдалечавате… а по някое време кръгът се завърта отново.

Изведнъж се оказва, че хора, с които никога не се е случвало да работите заедно се оказват приятни, а после стават приятели. С други пък те запознават случайни сблъсъци. Преоткриваш хора от миналото си – по най-неочакван начин.

Сигурно всичко това е нормално… Странно ми е само едно. Защо толкова често заради илюзии сме готови да губим важни парченца от себе си, когато важни са само тези мечти, които не те превръщат в някой друг.