Откровения

Спомняш ли си?

Спомняш ли си?… Нощта? Затворен с това писмо в стаята си. Същото, което зачеваш сега до поредния сутрешен кюртаж на закуска, раждайки недоносената си маска. Облечи я, нищо, че има парчета плацента – така е по-истинска. По-добре скрива липсата на същност…

Спомняш ли си?… Нощта… Затворен с това писмо в стаята си. Болен от сънища. Сляп от тъмнина. По цялата повърхност на стените стенат студените сиви сенки. Съзаклятието на самостоятелното съществуване. Със сантиментална сексуалност. Салют… С-с-с… Свистенето на светлината…

Спомняш ли си? Устните си. Дълги като езици на триглава змия. Разперени като ръце към битието си. Ужасени от мъртвилото на отвъдното безвременно щастие на деня. Преследват се взаимно. Отрежи ги. Непоносими са. И отразяват парадоксалните ти чувства. Чуй! Стене прозорецът, обезумял от глад. Ти си клоунът с изцапан фрак и тъжна прическа.

Спомняш ли си? Подът. Хладен е. Пипни го. Отдавна е мъртъв от грозната влага на сълзите ти. Има засъхнал паяк в лепилото под тапетите. И съсухрено папагалче зад гардероба. И зазидан орангутан в стените. И гниещ бог… В теб…

Спомни си – зловещия смях и острието на бръснача. И голата кожа след него. Изхвърли го. Остро е! Миризмата на кръв е тежка и лигава. Забрави се – виж луната – тя не чувства. И ти не чувствай. Недостатъчно е. Прекалено е. Измисляй си. Допълнение. Завършек. Начало. Апендикс. Остави тъмнината.

Студено е. Не заспивай! Спомняй си!

Не забравяй да си спомняш за ръцете си, потопени в смъртта. Очите и бяха стъклени. Гърдите силиконови. Само пенисът и беше истински. Всъщност очи не са необходими – вечерта е сляпа. Гърди също – те не са чувствителни. На Луната… има много кратери. Не ти трябва и другото. Има кратери… И морета на безвремието, на спокойствието…

Спомни си! Как се оглеждаше мъртъв в няколко стиха. Роди се в няколко ноти и продължи да съществуваш беззвучно. Докато кървяха очите ти пресъхна сърцето. А кръвта е гъста и топла. До съсирването. В опуса на нощта и тишината. Трепериш ли? Вътрешно. Ежедневно. Това е страхът на смъртта на която още и се живее. Страхува се, че ще умре само веднъж, защото никога не се е раждала. Опус номер n-ти…

Спомни си пълнежа си. С гадния вкус на забравено. Не плачи. Болката е несъществена. Съществувай с нея. Погледни клоунът и ослепей. Накарай го да плаче. Скопи го. Той е изрод. Това си ти. Опитай очите му на вкус. Повърни ги. Защо не се усмихваш?… Спонтанни емоции. Спомни ли си ги? Несъществени емоции. Като останалите. Забравени заради вкуса им. Преглъщай. Научи се да преглъщаш гадости. Вече се раждаш. Но идва утрото. Така, че… умри.

Сбогом!

Спомняй си!…