Споделено по повод един пътепис от една отпуска или от едно пътуване из един вътрешен свят [Б. като… Бургас] [Хакери на човешките души 2] [До скоро] [Лунното момиче] [Четири години по-късно] [Reboot]

Моята Писаница се казва другояче, а може би изобщо не съществува в реалността, поне каквато я виждам. И моето Лунно момиче може би изглежда различно, и носи друго име вътре в мен – но дори вътре в нас външността и имената си остават сложени от природата маски върху същността. Моят Бургас може би не е Бургас, или може би не е _този_ Бургас… Иначе обаче са същите. Те са нещо, което ти си погледнал през кривото стъкло на очите си, а аз – през моето. Имената са станали различни, външностите… Но дълбоко отвътре нещото е същото.

… Всъщност, бил съм. Не знам колко там, но… май достатъчно.

Не знам какво е истинското му име. Вярващите го наричат Божия искра. Аз обаче май не съм достатъчно вярващ, за да го нарека така. Когато впия поглед вътре в себе си обаче, го виждам – нещото, обединило нежността и красотата, искреността и близостта, добротата… И силата да не преставам да мечтая. (Защото мечтите са в основата на всяко Сътворение, и ме правят равен на Бога. Откажа ли се от тях, се отказвам от всичко в мен, което не е кал.)

Ти с какво едно име би нарекъл всичко това, когато видиш, че то е в същността си едно?

То е едновременно и силата да сътворяваш, и съдържанието, което заслужава да бъде вложено в сътворение. То е семенцето, от което, грижиш ли се достатъчно за него, може да израсте… нямам думи, които да го опишат. Нещо, способно да сътворява светове – светове, които си струва да бъдат.

Което пък ме навежда на странна мисъл. Някога писачите на свободен софтуер са били отделни кукута, както сега мечтателите. Само че вече имат свое общество, влиятелно и с авторитет, съградено върху създаденото от тях.

Дали няма да дойде ден, когато способните да мечтаят истински, да желаят Лунни момичета, да търсят корените си в земята и да се протягат през тръните към звездите, също ще имат свое общество? Защото това, което те са способни да творят, е много повече от софтуер…

Дали? А дали е толкова нужно – нима ако нямат свой свят ще спрат да мечтаят… истински… Или да търсят…

А името, приятелю, онова едно име го знаем и двамата. Tо събира и мечтателите, и немечтаещите, и щастливите, и нещастните, и болката, и усмивката, и смъртта, и сътворението… Една малка обикновена думичка.

Любов.

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

12 коментара

  1. Всъщност хакерите не са ли мечтатели по подразбиране ;)

    Отговор

  2. Радвам се, че случайността ме доведе тук. И ми е жалко, че в реалността не срещам такива хора. Защо ли?! Къде са и защо се крият?

    Отговор

  3. Зависи какво наричаме хакер.

    И какво наричаме любов…

    Май прекрачихме отвъд думите и имената. Там ни е проблемът с тази дискусия… :-)

    Отговор

  4. Пак същият 3 декември 2004 в 14:15

    Крият се вътре в себе си, Сами.

    Къде е твоят блог?

    Отговор

  5. Така е, приятелю Същият – отвъд е едно добро място за мечти :)

    Sami: И в реалността и в мечтите, хората са едни и същи. Но понякога изглеждаме различни. Ако повече тренирахме умението да се вглеждаме под повърхността щяхме да можем да общуваме по-добре, но… Преди малко с една приятелка си говорехме защо хората не могат да са просто влюбени и добри и защо полагат далеч повече усилия да са студени или безразлични. Дали защото не се страхуваме от себе си?…

    Отговор

  6. Пак същият 3 декември 2004 в 15:25

    Може би се крием не толкова от себе си, колкото от другите… а всъщност от страха си от тях. Докато някой не събори стената ни, или не съберем сили да я съборим сами. И не видим, че от другата й страна има просто хора като нас.

    А колкото до мечтателите – да, сигурен съм, че дори да нямат свой свят, няма да спрат да мечтаят.

    Но може би е време да започнат да творят. Защото какво е творчеството, ако не мечта наяве?

    Което е и отговорът на недозададената част от въпроса на Сами.

    Отговор

  7. Мечтите са света в който живеем, а реалността е пътя който извървяваме по пътя… Колкото повече вървиш все по – големи стават мечтите ти … все по – навътре влизаш в света който живееш.
    Въпроса е дали трябва да се върви по този път или да се живее. Обикновено когато разбере отговора на този въпрос, за човека е прекалено късно да се го промени…
    Има една песен на Black Sabbath, в която се пее:
    „Please give me time and maybe love“, може би времето е ключа към всичко… то лекува, но то кара нещата за които не се грижим (любовта, хората около нас, спомените, дори и снимките) да избеляват (или да се чупях файловите системи – завифи от формата на снимката).

    Отговор

  8. Su6tiyat, ami nyamam si blog. A i sum sviknala da si taya me4tite mnoooogo nadulboko. Izob6to golemi problemi imam s tyah :)
    Yovko, az ne se strahuvam ot sebe si, smyatam, 4e se poznavam
    Strah me e ot drugite, osobeno kato zapo4na da se vziram pod povurhnostta.

    Отговор

  9. Страхът от другите ли ни кара да крием мечтите си, истинското аз, или просто смятаме, че никой друг не би бил способен да се докосне, да го почувства така както нас? Тогава за какво да ги разкриваме, кого ще трогнат толкова дълбоко, кого ще накарат да изпитват това, което чувстваме ние?
    Може би е така, но ако откриете човек който опровергава по-горните страхове, просто ако откриете такъв човек, не го изпускайте…

    А повърхността е една за всички, тя е като морето погледнато, което обединява всички морски обитатели в него и както всички знаем под нея се крие невероятноразноборазие от живи! същества, толкова различни и торкова уникални всяко за себе си и толкова близки и подобни и за това познати под едно име.
    А в същото време ние не сме ли рибар, който може да общува с тези морски обитатели само с въдицата си – залага подходящата примамка и чака, но какво ще хване и той не знае докато не го види с очите си.

    Отговор

  10. Направи си блог, Сами. И пиши мечтите си в него – особено тези, които те е страх да споделиш.

    За да ги видят тези, които те е страх да не ги видят. За да ти се подиграят и да те нагрубят, показвайки какво крият в себе си. За да те заболи от това, и да се бориш с болката.

    И когато се пребориш, да разбереш, че и отново да ти я причинят, имаш сили да я понесеш. Че вече не те е страх от болката – че си победила страха си.

    Че вече яяма да трепериш от света. Че от неугледната гъсеница през болката се е излюпила красива пеперуда, лъч светлина сред грозотата на подигралите ти се.

    И че е време да разпериш криле и да полетиш, пръскайки красота сред света. Дя бъдеш вече не бледо цвете, което търси светлина, а слънчице, което я дава на околните.

    Направи си блог, Сами…

    Отговор

  11. Същият, а може и да си направя?!
    Вече знам какъв е вкусът на болката, когато те нагрубят или се подиграят. Но изглежда тепърва ще се уча да понасям болката от лъжата, от лицемерието. От това, че си раздавал мъничкото светлина на хора, които не я заслужават, които ще я употребят, за да изгорят крилата ти.

    Отговор

  12. Направи го, Сами.

    Самозаблуда е, че твоята светлина може да изгори крилата ти. Дори да бъде злоупотребена.

    Крилата изгарят в огъня на страха от другите, в дима от угасената от този страх светлина. Защото той е предателство към себе си. Единственото възможно вътре в теб, където нещата са истинските. Където другите нямат сила и власт, освен чрез твоя страх.

    Победиш ли страха си, надмогнеш ли болката, недостойните вече не могат да те накарат да предадеш себе си. Светлината ти вече няма как да бъде угасена. Тогава, и само тогава, тя се превръща в опора за теб и достойните – и болка за тези, които искат да я угасят.

    Тогава ставате едно с нея, и същността ти се превръща в светлина.

    Направи си блог, Сами. Покажи го на достойни и недостойни. И раздавай чрез него светлина.

    Отговор

Ако искате да споделите нещо