Startup изкушения

През последните две или три години, покрай другите ми занимания, получавах и предложения да участвам, подкрепя или съдействам на няколко бизнес начинания, които сега е адски модерно да се наричат startup. Повечето бяха интересни – признавам. На няколко от тях помогнах с каквото можах, но не се включих активно, от една страна, защото моят основен бизнес изисква от мен доста енергия и време и не ми остава много свободен ресурс за нещо допълнително, а от друга, защото не вярвам особено в класическия startup модел, който всички от тях бяха решили да следват. Какво имам наум…

Преразказан с две изречения моделът е следният – събираме се група хора, които за някакво относително кратко време и най-често със собствени сили и средства трябва да скалъпят прототип, който да става за показване, така че да събуди интереса на някой инвеститор/фонд, който да захрани екипа с още пари. Този етап понякога има повече от една итерация. След което целта е прототипът да се превърне в (масов) продукт, който да завладее света или (по-често) да бъде продаден на някой по-голям. Хората, които се захващат с това, обикновено са достатъчно трезви за да съзнават, че това със завладяването на света е по-сложната работа, затова продажбата на начинанието (т.нар. exit) често остава единствената цел.

Някои хора с един exit правят достатъчно пари за да живеят на яхта до края на дните си, други едва успяват да си изплатят ипотеката… а най-често развръзка няма и всичко угасва, но ако е останал още ентусиазъм, човек се захваща с нова идея…

Какво не ми харесва в този модел? (Не казвам, че не работи или че е лош – нищо подобно. Често за много проекти е единствената смислена опция.)

Но – на първо място крайната цел. Да вложа енергия, време, усилия и нерви в проект, с предварителната цел да го продам за едни добри пари не е лошо, но не е непременно най-моето нещо. За мен е важно да се занимавам с идеи, които ме зареждат, в които освен усилия и пари се влага и много сърце, а това обикновно не са идеи, които ще искам да изоставя.

Второто, което не е по вкуса ми е обичайният формален инвеститор/ускорител, защото нека не се заблуждаваме… най-често се финансират не идеи, които съдържат някаква революция, а такива, които имат потенциал за мащаб. Просто защото конвенционалният инвеститор има ясна и прагматична цел – да си върне парите с печалба. Оттук следват странични ефекти – ритъмът на проекта се диктува от очакванията и планирането на инвеститорите (дори и да са с малък дял). Или намесата на разни ментори, които той налага и които често имат по-малък опит и от този на самите предприемачи, но разполагат със сериозно влияние върху проекта, без самите те да споделят някакъв риск. В този контекст – една чудесна статия, която много ме разсмя наскоро.

В същия ред на мисли, дори и продажбата (exit-а) да не е самоцел в началото, след появата на инвеститор, той също има думата, така че… дори отначало основателите да не искат бърз exit, това в последствие не зависи само от тях.

Като цяло (не говоря за приятните изключения) моделът е клише, което разчита на класическите корпоративни концепции за непрекъснато растящ пазар и стремеж към печалба, базирана на още и още продажби. Да, да – знам, че на много хора ще прозвуча анти-пазарно и старомодно, но определено считам, че в голяма степен той е преекспониран, поизхабен и е далеч от универсален, за какъвто често бива представян. Btw, борсови бури като тези от последните дни също не са от полза за този модел.

Споделям идеята за плавно развитие (и не виждам нищо лошо дори в устойчивия застой). Просто защото, особено в днешния глобален свят, не отива на всеки бизнес да е крупно-корпоративен и да е воден от амбиции за мащаб. Растежът не означава непременно profit, нито гарантира бъдеще. Кризата, която евентуално отминава (а може и никога да не отмине отвъд рамката на очакванията на някои хора) показа, че държави (или райони), в които малкият и среден бизнес беше достатъчно стабилен, преминаха сякаш с по-малко жертви през най-страшното. А и дори там, където беше най-страшно, първо малкият и среден бизнес понадигнаха глава, макар и в рамките на скромните си възможности.

Докато корпоративният свят подходи шаблонно – със съкращения, оптимизации, свиване на инвестиции, затваряне на мощности. Така и трябва, ще кажат религиозните привърженици на негово величество Пазарът, но… те все отказват да осмислят концепцията за ограничените ресурси, и крайният обем на потенциалния пазар на всеки продукт. Корпоративният свят не се е отказал да мечтае за нов лесен период на double digit growth, нещо което може никога повече да не видим отново. И може би за добро! Защото, когато тежестта на корпоративния бизнес в един пазар или територия е твърде голяма, сътресенията са сериозна грижа за цялата държава или район – eдин съвсем топъл пример от скоро.

7800 #Microsoft layoffs globally. Finland loses 2300 jobs (66% of MS total workforce here), pretty much killing the city of Salo. Thx @selop

— Pekka Pekkala (@PekkaPekkala) July 8, 2015

Предпочитам да се замесвам с идеи, макар и с по-малък мащаб, но които се самоиздържат, зависят от енергията на екипа си, и са достатъчни да гарантират съществуването му. Идеи, които растат плавно, дългосрочно, без пикове и без самоцелни планове да бъдат заменени за живот на яхта. Бих съдействал, подкрепял и участвал в такива проекти.

Мисля, че локалното и малкото са в основата на следващата икономическа и обществена промяна. А тези, на които изглежда, че това е завръщане към миналото, бих провокирал да помислят дали не е завръщане към смисъла.