Разговаряме с Христо Иванов в апартамента на общ приятел в стара сграда в центъра на Пловдив. Предизборната кампания е в разгара си, а календарът на Христо се пръска по шевовете от интервюта, пътувания из страната и срещи с избиратели. Зная го, защото съм координатор на пловдивския предизборен щаб на “Да, България!” и един от хората, вторачили се във всяка свободна пролука в неговия календар, за да я запълним с нещо. Помолих го за този разговор още в началото на кампанията, но успяваме да го направим повече от половин месец по-късно. Преди малко сме приключили една приятна среща с избиратели в Пловдив, много от които активни млади хора. Христо е настинал, но въпреки това почти цял ден беше навън на площада и по улиците. Вече се смрачава, през прозореца се вижда кулата на Сахат тепе, а ние си говорим на по чаша вино.
Казвам му, че не искам да правим интервю, а да си поговорим човешки за неща, които излизат извън очертанията на темите, разисквани на публичните срещи на “Да, България!”. Защото си мисля, че много хора застанаха до него не защото разпознават лидер, а защото откриват част от себе си в него. Затова искам да поговоря с този Христо – частния човек, както той няколко пъти ще се самоопредели по-долу.
Йовко: На днешната среща с младите хора в Пловдив ти каза, че голямата игра в момента е как да се смени поколението в политиката, а не толкова кой ще спечели тези избори. Как мислиш, как можем да повлияем на това идващо поколение да натежи в правилната посока, независимо дали е част от “Да, България!” или от останалия спектър?
Христо: Осъзнатата нужда от държава не е естествено състояние нито на индивида, нито на общностите. През по-голямата част от съществуването си човечеството не е изпитвало необходимостта да твори държава. Внимателното вглеждане в различните държавни проекти по света – американския, руския, френския, английския – всъщност показва, че те са базирани на различни традиции и субкултури, на различна база на това, което може да се нарече обществен договор.
Въпросът, който стои пред нас, е дали ще излъчим политически елит, който да е носител на осъзната нужда от българска държавност като елемент от колективния план за себе си, от колективната представа за своя успех. Или този елит, който имаме в момента – в чиято колективна представа за себе си са хората, които крадат тоалетната хартия, лампата, крушката и всичко друго, което могат да откраднат от държавната сграда – този елит ще се възпроизведе.
ПродължениеНа чаша вино с Христо Иванов