Такси към себе си

Той излезе от тъмнината на неосветената входна врата на сградата. Оставаха броени минути до изгрева на слънцето. Бяха работили през цялата нощ по новия си проект и умората вече ги беше надвила. Някои заспаха там, но той беше решил да се прибере в къщи за да дремне два-три часа преди новия ден да връхлети отново със страшната си сила и претоварени графици.

Таксито чакаше пред входната врата. Той се качи на предната седалка без да обърне особено внимание на шофьора. Само промълви някакъв поздрав, защото в подобен все още тъмен час на денонощието е трудно да прецениш дали верният поздрав е “Добър вечер” или “Добро утро” и само добави посоката, в която живееше. Шофьорът също смотолеви нещо в отговор и потегли. По радиото, настроено на някаква ретро радиостанция, звучаха Eurythmics

Sweet dreams are made of this
Who am I to disagree?
Travel the world and the seven seas
Everybody’s looking for something…

Винаги си беше мислел, че по-истинския текст на първата строфа трябваше да бъде sweet dreams are made of tears. Като се замисли човек колко усилия му струват мечтите, понякога няма как да не се запита, всъщност има ли смисъл подобна цена. Уж винаги има, но празнотите, които се изсипват отгоре ти, взривявайки се наоколо с идеята да дефинират бездънни ями от липси в ежедневието ти, няма как да не те разколебаят. Липси на време за себе си, дори такова за да се огледаш в огледалото и да осмислиш какво точно се случва около теб. Липси на хора, които си загубил по пътя си, и които не са устискали на бясното ти темпо. Липси на неща, които не си забелязал, или на които не си обърнал дори малко внимание.

Скръсти ръце пред гърдите си в опит да се замисли, блуждаейки с поглед из светлините на нощния град, преминаващи покрай прозорците. Веднага обаче се сепна от неочаквания допир и категоричността му.

• Не бива така да държиш ръцете си – с кротък, равнодушен, но твърд глас говореше шофьорът.

Беше посегнал с дясната си ръка и беше дръпнал неговата за да не ги държи скръстени на гърдите си. Пътникът му определено беше изненадан от такова навлизане в личното му пространство. Погледна шофьора, но той вече гледаше напред пътя си, с двете ръце на волана и не излъчваше никакво желание да обясни нещо повече. Лицето му беше напълно безизразно. Не намери и причина да го попита за обяснение. В следващия миг се ядоса на това вмешателство и отново сключи ръце пред гърдите си. Откъде накъде някакъв си шофьор ще му казва как да държи ръцете си.

• Казах ти – не така! – Отново заповедно се разнесе гласа на шофьора и настойчивостта, с която отново се пресегна и дръпна ръката му вече го изплаши.

Ама, че тип! Що за идиот кара това такси, помисли си той и отново се вгледа в него, но шофьорът продължаваше да не го поглежда, нито пък казваше нещо повече. Усещането и атмосферата в колата бяха адски неловки. Изненадата от ненормалността на ситуацията беше обяснима, но не и самата ситуация. Шофьорът изглеждаше нормален, спокоен и равнодушен. Лицето му не излъчваше никаква емоция – нито злоба, нито радост – нищичко. И в същото време фактите бяха абсурдни – самият шок, че някой ще ти заповядва по този начин, беше достатъчен за това време на денонощието и натрупаната умора – и определено му идваше в повече. Зачуди се дали да не помоли шофьора да спре за да слезе и да си вземе друго такси. Но не знаеше как ще реагира този ненормалник. Annie Lennox продължаваше песента си…

Some of them want to use you
Some of them want to get used by you
Some of them want to abuse you
Some of them want to be abused

Спомни си за един друг случай, в който се беше качил при някакъв нещастник, който за краткото разстояние от центъра до квартирата му беше успял да му се профилира като депресирана и параноична откачалка – мизантроп. Беше определено в нервна криза, защото псуваше в колата и блъскаше по волана като дори на два пъти задейства клаксона, възмущавайки се на политиците, хората, мутрите и всичко останало. Псуваше с пяна на устата си, крещейки…

• Ей, на! Виж го тоя – откъде го е взел този Мерцедес, а? Откъде? Като аз блъскам по две смени и не мога да си боядисам трошката… Кажи де? Избори, а? Да гласувам ли? Няма да гласувам!… Да го духат…

Очите му бяха изпъкнали, но най-малко заради задръстването, като че ли нямаше опасност да вземе да се самоубие, засилвайки се в някой стълб и да убие и него заедно със себе си. Някак си истерията му излъчваше спокойствие. Беше безсилно тъпа и отчаяна да промени нещичко – толкова безсилна, че не бе в състояние да поеме отговорността за собствената му смърт, камо ли за нечия друга.

• Ей, а тази путка… Гледай я на какъв джип се е качила. Обясни ми, бе? Може ли някой да ми обясни какво повече може да прави тая със задника си, че е заработила този джип? Кажи ми, какъв е тоя свят?… А моята, мамичката и… чука се с комшията. И си мисли, че не знам. А и други хора направо ми се похвалиха пред очите, че са я прекарвали. И какво… какво да я направя. Търпях я! Не че ми пука за нея! Един айрян не може да ми направи, ама какво – на улицата ли да я изхърля. А сега тя ме напуска, курвата! Ще се маха! Не съм носел пари, не искала тя такъв мизерен живот! А аз какво да направя като толкова изкарвам! Мамка и! Трябваше да я убия! Ще я убия!… Мамичката и…

Тогава го беше помолил да спре, плати му и измина две-три преки пеша, но не толкова от страх, че този не е наред, а защото просто му бръмна главата. Всъщност ако трябваше да бъде искрен, на излизане от колата му, онзи тип дори се опита да се извини с думите: „Съжалявам, че ви надух главата с моите проблеми!“. Изведнъж някак даже беше минал на Вие – като неволен пристъп на уважение – навярно заради мълчанието му.

В продължение на няколко седмици след това се оглеждаше в криминалните хроники за заглавия „Таксиметров шофьор уби жена си“ или пък „се самоуби“, но нищо такова не се случи. Неспособността на хората да решават проблемите си винаги е била фундаментална основа на беземоционалното лежерно съществуване.

Този обаче продължаваше да шофира безмълвно и кошмарно състредоточено. Не посмя за трети път да му противоречи и остави ръцете си отпуснати надолу по тялото си. Имаше още доста време докато наближат квартала. Зарадва се, че не му беше казал истинския си адрес и можеше да му каже друго място, където да го остави. Продължиха все така равномерно и привидно спокойно напред, всеки загледан пред себе си. Докато нощта все така още отказваше да си отиде.

• Докторът ми каза, че мога да лекувам – промълви със същия си равен и монотонен глас шофьорът, а лицето му продължаваше да е все така безизразно…

…В същото време на 150 километра на юг едно момиче влезе в таксито, което всяка сутрин я чакаше пред блока и. Тя беше управител на стол за хранене и трябваше да е на работа преди обществения транспорт да пусне първите си за деня автобуси.

И нейният шофьор мълчеше. Мълчеше вече трети пореден ден, въпреки че все така безукорно точно я чакаше всяка сутрин според уговорката им. Беше се случило така, че два поредни пъти все той я караше на работа и след като се беше досетил, че тя пътува този маршрут всяка сутрин беше предложил да я кара като последен курс от нощната си смяна, след което отиваше да спи. Тя се беше съгласила. Проблемът бе, че той беше започнал да си позволява твърде много провокативни коментари и реплики, които я дразнеха. Беше готин, но не и харесваше. А настойчивостта му не отслабваше. Всеки ден и обясняваше, че отива да спи и да я сънува. И дали днес не може да закъснее за работа, за да осъществят някой от неговите сънища наяве…

• Не мога да закъснея нито минута. Освен това съм омъжена и дори имам дете – отговаряше тя – разбери го накрая, защото ще започна да ползвам друго такси.
• А защо досега не си започнала?

Една сутрин наистина повика друга кола – точно преди три дни – него го нямаше. Всъщност той закъсняваше. Появи се точно преди да се появи колегата му. И избесня от ревност, че тя си е помислила, че няма да дойде. И спря да и говори. Идваше всяка сутрин навреме, но не казваше нито думичка.

• Напускам работа – промълви тя – в края на месеца. От следващата седмица няма да имам нужда от такси. Няма да е нужно да идваш повече.

Той продължи да мълчи. Денят всеки миг трябваше да пропъди вечерта от мрачното и униние. Пристигнаха и той спря колата. А докато тя плащаше той каза:

• Ще идвам! Ти ако искаш слизай, но аз ще идвам.
  Тя го изгледа странно, но само каза:
• Ти си луд! Както искаш… Но аз нямам къде да ходя…
• Имаш! Всички имаме…

… Той не посмя да запали, въпреки че му се пушеше. За щастие наближиха квартала им, а и беше на ръба на развиделяване, но все още тъмно. Каза, че живее тук. Излъга го – посочи друг вход на ъгъла, две преки преди неговия. Плати и слезе от колата.

Нощта все още беше свежа. Някак си му олекна. Атмосферата в таксито беше повече от подтискаща и глупава. Не беше сигурен дали шофьорът беше луд, не беше сигурен и дали се беше уплашил или не… Може би утре нямаше да бъде сигурен дали това се беше случило, но още помнеше думите „Докторът ми каза, че мога да лекувам“. По дяволите, беше попаднал на откачалка… Или… не?

Кое точно беше ненормалното в случката? И защо му изглеждаше толкова обичайно и естествено. Откъде се беше взело това усещане за навик, за някакво безразлично огледално отражение – сякаш това не бе този свят, а повей от някакво noir преживяване като на филмотечно кино – ретро и в същото време съвсем тукашно. Усещане като от deja vu.

Какво беше изпуснал отново? Някакво осъзнаване, някоя липса? Трябваше ли да означава нещо това? Колко път беше готов да измине така – в колебание, неяснота или потенциален полупризрачен страх преди да слезе от колата… Или да направи нещо…

Беше изминал пътя до входа си пеша. Без да знае защо се огледа дали някой го наблюдава, но не забеляза нищо. Таксито сигурно беше кривнало в някоя от пресечките. Отключи вратата и влезе без все още да може да си обясни случилото се. Щеше да го разкаже с усмивка на няколко познати и приятели като забавна случка, докато за него оставаше само вглеждането. А то дали щеше да му покаже нещо и дали имаше къде да го отведе… Дали имаше къде да отиде? Навярно… Всички имаме…

В момента, в който затваряше вратата зад себе си едно такси премина по улицата. Шофьорът му гледаше безизразно напред, стиснал здраво с ръце волана на колата си и нещо си говореше сам, защото устните му мърдаха. Нямаше кой да го чуе и види, но той имаше посока… Своя… Някаква… Всички имаме…

30 юли 2005
София