The past has passed

Очите ти ме гледат над чашата с latte, която си прегърнала с длани. Никога не съм разбирал добре езика на тялото и не мога да реша дали това е затворена поза и трябва да изразява защитна реакция, дистанция и предпазливост или е обичайното, надзъртащо любопитство на първите срещи. Или пък просто най-обикновено, здравословно любопитство. Съвсем недостатъчно персонализирано.

Говорим си за спомени. Което е абсурдно глупаво при положение, че нямаме достатъчно история за да имаме спомени… не и общи. Затова можем да си разказваме и споделяме само такива… ненужни… парченца разхвърляно минало, което не би трябвало да има особено значение. Заобикаляме и него… и нея… и всички тях… с които сме се разминали… Дискретни сме и двамата – избягваме фактите, не споделяме почти нищо конкретно… освен някакви проскубани до голо емоции, натежали с очакванията и неувереността на сбъдванията си. Преструваме се, че не разбираме, че ако е нямало разминаване преди, нямаше да го има това тук сега. А то може да е хубаво, ако се получи… Ако скъсаме с миналото… Или разчитаме, че еднаквостта на разминаванията ще ни направи по-близки… Или болките…

Наистина ли очакваме това да ни сближи?…

Иска ми се да вярвам, че очите ти в повечето време ме гледат, защото търсят бъдеще, а не минало. Но много ме е страх от погледите, които минават през мен – замислени и лутащи се… Иска ми се да мога да ги уловя и фокусирам, защото настръхнало ми напомнят за мъдростта на преживяното, дългите паузи безвремие, безкрайните дози загубване, на онези, прекарали известно време заедно, докато се превърнат в невидими един за друг и започнат да гледат през себе си, без да се забелязват…

Мога да се преборя с тъгата ти, с болките си, с меланхолията ни, с твоята самота, с моята самота, с абсолютно всичко видимо и невидимо… само ако не съм прозрачен…

Затова не искам да обсъждам миналото с теб… Заради бъдещето. И не – не е недоверие. Надежда е…