Time

Every year is getting shorter never seem to find the time.
Plans that either come to naught or half a page of scribbled lines
Hanging on in quiet desperation is the English way
The time is gone, the song is over,
Thought I’d something more to say.
(Pink Floyd)

Точно преди една година, на този ден, по същото време изпратих един email, който беше нещо като сбогуване, но и ново начало. Беше метафоричен, но и директен. Беше меланхоличен, но и зареждащ. Поне мен. Защото често за да започнеш нещо ново е нужно да минеш през раздяла, но пък промените винаги са нещо хубаво.

През тази една година имах планове и очаквания, които (както е обичайно за мен) бяха значително по-високо отколкото действителността ми позволи да скоча, но пък почти всеки следващ скок беше по-добър от предходния. И посоката беше правилната… През тази година очаквах повече и от обстоятелствата и хората около мен. Голяма част от тях не оправдаха очакванията ми. Предоверих се на доста от тях и погрешно оцених възможностите им. Това бе по-малкото зло. По-голямото ми разочарование бе, че почти не успях да открия и събудя у тях мечтателите, тези които неистово искат да случат мечтите си, както каза веднъж Весела. Срещах и продължавам да срещам армии от followers, а по-трудно от шестица от тотото е да се сблъскаш с някого, който носи у себе си потенциала на лидер. И… по-важното… отговорността на такъв… Защото сред редиците на follower-ите непрекъснато има достатъчно, които имат претенции да водят, но това, което ги проваля са точно две неща – неспособността им да мечтаят и да носят отговорност.

Беше ли по-лесно през тази една година, в която всеки ден целта беше една малка фирма да започне да расте малко по малко и да печели доверието на нови и все по-големи клиенти? Не, никак не беше лесно. Но е прекрасно, когато виждаш, че от усилията има смисъл и резултатът е приличен и видим.

Не беше и още не е никак лесно, но е вдъхновяващо, нахъсващо и зареждащо…

Съжалявам ли? В никакъв случай. Ако сега трябваше да взема същото решение, щях да го направя отново – дори още по-категорично. Въпреки всичките усилия и трудности, въпреки поредното лято, в което не успях да изляза в отпуск, въпреки пълната липса на какъвто и да е личен живот…

Всъщност, ако не трябваше болезнено да си припомня пипалата на есенциалната самота, може би щях да имам още повече хъс през изминалите месеци, както и способности да скоча още по-високо и близо до непостижимата летва, която съм си поставил. Но през тази година, задрасках усещането за дом и уют. А няма друг такъв унищожител на енергия, както безтегловността на емоционалната празнота. Каквито и акумулатори да мислиш, че носиш в себе си, те не стигат и до първия завой, ако не можеш да презаредиш с нечия усмивка, ако блъскането е самоцелно и резултатът, независимо дали е добър или лош, те завежда всяка вечер до адреса на хотела, татуиран върху личната ти карта, където да пренощуваш безлично…

Това беше годината на сътресенията… съзнателните и несъзнателните промени… на прагматизма в решенията… дори на толерантността към миналото и неговата посредственост. Стига толкова. Следва година на действията, на емоциите и на категоричността… година на развихрянето… Може да е опустошителна или градивна, но със сигурност няма да е инертна, кротка и спокойна. Не ми изглежда такава…

Време е за ново темпо, нови хора, нови концепции, нови усещания… Времето на консервативния прагматизъм отминава, практичността на клишетата е обречена, „императорите“ ще губят позиция след позиция, а follow-ърите ще страдат… Човекът и бизнесът все по-малко трябва да се срамуват от емоциите си, защото емоциите са пряко свързани с това, което съпреживяваме със сърцето си, а без сърцатост и креативността на разума е никаква. Нямам търпение да видя прераждането на тези, които са готови да рискуват всичко, да опитват отново и отново, различни неща, да се надбягват със себе си и… с времето…

Нямам търпение…