Има теория, според която хората могат да бъдат разделени на три, в зависимост от доминиращия в начина им на изразяване елемент. Първият тип са хората на действието, обичащи да бъдат забелязвани и да се чувстват важни в очите на останалите хора. Те обичат сблъсъците, рисковете, обичат да водят. Техният цвят е червения и в положителния смисъл са пионери, но лесно могат да се превърнат и в тирани.

Зелените са емоционалните хора – с оптимистичен поглед към нещата, приятелски настроени, открити, склонни към компромиси в името на консенсуса. Добрата им страна е дипломатичността, а в другата крайна точка на махалото обаче стои опортюнизма им или неспособността им да се фокусират върху проблемите.

Третият вид са рационалните хора – те говорят малко, но ползват точните премерени думи, анализират и преценяват фактите преди да заемат позиция или да направят избор. За тези – сините хора – практичността и компетентостта им е от значение да се чувстват значими. Логично е сред тях да се раждат стратезите, но те могат да бъдат и педанти или да са пречка за всяка по-екстравагантна идея.

За тази теория чух за първи път преди около 5-6 години. А преди няколко дни един човек, когото до този момент не познавах, чрез нея ме накара да си задавам много въпроси. “Според мен най-малко в България са сините хора”, беше първото му изречение в една кафе-пауза, което ме сепна и то не за друго, дори не защото точно си мислех същото, а понеже още не бяха минали първите 24 часа от неговия живот, които той прекарваше в България.

Дан е швейцарец, роден в столицата Берн, но предпочел да живее в Базел, заедно със съпругата си рускиня и двете си дъщери-близначки. Дипломиран юрист, говорещ свободно английски, френски, руски и няколко диалекта немски. Актьор с над 30-годишен стаж на сцената, музикант, продуцент и преводач, за който любимо амплоа е да обучава хората в културата на комуникаците помежду им.

“Когато дъщерите ми бяха много малки, като повечето близнаци, най-често получаваха сходни подаръци, макар и не съвсем еднакви”, разказва Дан. “След като ги разопаковаха обикновено се случваше едно и също нещо – моята червена дъщеря разглеждаше всичко и взимаше за себе си това, което и харесваше, без да се съобразява дали е било подарено на нея или на сестра и, която бидейки зелена консенсусна личност беше щастлива с това, което е останало. Като техен баща не считах, че имам право да пречупвам характерите им, но поне можех да ги науча всяка от тях да използва своя цвят в неговия позитивен смисъл, когато общува с останалите. Сега, когато са на седемнадесет и понякога все още се случва да получават сходни подаръци, вече нещата се развиват по съвсем друг начин – червената ми дъщеря отново се опитва да вземе това, което и харесва повече, но отива при зелената си сестра с аргументи и обсъждат кое на коя от двете ще стои по-добре, а в замяна обикновено зелената ми дъщеря успява да накара червената си сестра да се раздели с още нещо, за да получи толкова желаната от нея вещ и го прави с най-приятелската си дипломатичност, на която е способна. Знаейки, че са различни – всяка ползва своя подход за да общува сполучливо с другата, именно съобразявайки се с различията си.”

Преразказвам тази история в навечерието на Бъдни вечер (а тя трябваше да бъде първата ми колонка за Идеалист) не само защото ми се иска повече деца в България да имат родители като Дан, които не искат да ги вкарат в клишетата на собствените си разбирания, а да ги учат как да изградят себе си върху положителните страни на собственото си Аз, каквото и да е то. Разказвам го и защото се замислих, дали наистина не страдаме от липса на рационални хора наоколо. Ние българите наистина обичаме действието (даже само обещаното), изхвърляме се на приказки, впечатляваме се от бабаитлъка, дори на тираните си, дипломатично кротуваме… А мислим малко… като гласуваме, като решаваме важни неща от живота си, като създаваме…

Но дори и да е така – дори червените и зелените страни в националния ни характер да са повече от сините. Дали не трябва най-накрая да осъзнаем различията помежду си и като дъщерите-близначки на Дан да намерим верните подходи към себе си. Защото за да се справиш с нещо или за да го промениш е нужно добре да го познаваш. И да започнеш най-напред от себе си…

Защото всъщност всички носим различни пропорции от всеки цвят. И когато открием, че от смесването на цветовете сме в състояние да запълним цялата палитра, може и да почувстваме, че животът ни не е толкова черно-бял и не е непременно нужно поредния ни опит за симбиоза, в резултат да се оказва безлично сивкав.