/ Избрано

Пътуване към себе си

Когато точно преди седмица някъде по същото време оставих колегите си, които един по един изпълзяваха от хотелските си стаи, да се прибират към София, а аз набирах буква по буква думата Созопол в GPS-а на колата ми, се чудех дали наистина може да има пътуване към себе си. Или поне планирано… Вече знаех, че няма да съм сам в Созопол, макар че имаше такава опция. Студеното, мокро и ветровито време около Варна не обещаваше много слънце и по южното черноморие. Принципно е рисково да оставиш лятната си отпуска за септември, освен ако не си планирал някоя гръцка дестинация. Но аз импровизирах… Не бях сигурен, че ми е нужна отпуска точно сега, не бях сигурен и дали наистина искам да съм сам в Созопол, какъвто импулс ме накара да кажа на Венци, че няма да ходя на работа тази седмица и да се обадя на телефонния номер на хотела, чиято визитка се мотаеше във фотографската ми чанта повече от две години… Не бях сигурен и дали наистина имам нужда да премисля нещата около себе си сам и точно сега…

Нямах нужда и от GPS-навигация за да стигна до там, но въпреки това пуснах устройството. Май вътрешната ми потребност да знам къде съм и къде отивам си пасва с възможността да хвърлям понякога по едно око на светещата на дисплея карта.

За навигацията на вътрешните ти посоки обаче няма електронни джаджи… И не е вярно, че темпът на ежедневието, стресът или каквото и да е друго извинение пред себе си, обясняват залутването или губенето на посоката. Да се загубиш е избор… често напълно съзнателен. Като предумишлено престъпление. Понякога е само рестарт за оглеждане и нова дестинация в GPS-а на надеждите. Друг път е унес…

Созопол в средата на септември е различен. Летовниците са на изчезване, поредната Аполония е минало. Случих на разбунено море, което сякаш с отвращение се опитваше да се самоизчисти от лятото, превърнало го в градска баня. Подобно на човек се разбуждаше от летаргичния си унес, за да потърси себе си. После се успокои – стана синьо, каквото рядко е… докато слънцето реши да го показва такова… Като си тръгвахме беше отново безлично…

Ако не сме слънца, цветът ни обикновено не зависи от нас, колкото и могъщи и страшни да успяваме да изглеждаме. Тази истина ми припомни моето кратко бягство до Созопол. Понякога, колкото и силни да се усещаме, сме обречени да отразяваме светлината, която е наоколо – спокойно или пък с емоция и грохот… И тя да определя цвета ни. Поне докато не се случи да засияем истински със собствена светлина. Случва се май твърде рядко в обикновения ни живот, но винаги си струва…

Йовко Ламбрев

Йовко Ламбрев

Инженер, IT и интернет експерт, предприемач и блогър. Понякога запален фотограф. Фен на книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

Повече
Етикети: Избрано, Лично
Пътуване към себе си
Сподели