Когато точно преди седмица някъде по същото време оставих колегите си, които един по един изпълзяваха от хотелските си стаи, да се прибират към София, а аз набирах буква по буква думата Созопол в GPS-а на колата ми, се чудех дали наистина може да има пътуване към себе си. Или поне планирано… Вече знаех, че няма да съм сам в Созопол, макар че имаше такава опция. Студеното, мокро и ветровито време около Варна не обещаваше много слънце и по южното черноморие. Принципно е рисково да оставиш лятната си отпуска за септември, освен ако не си планирал някоя гръцка дестинация. Но аз импровизирах… Не бях сигурен, че ми е нужна отпуска точно сега, не бях сигурен и дали наистина искам да съм сам в Созопол, какъвто импулс ме накара да кажа на Венци, че няма да ходя на работа тази седмица и да се обадя на телефонния номер на хотела, чиято визитка се мотаеше във фотографската ми чанта повече от две години… Не бях сигурен и дали наистина имам нужда да премисля нещата около себе си сам и точно сега…

Нямах нужда и от GPS-навигация за да стигна до там, но въпреки това пуснах устройството. Май вътрешната ми потребност да знам къде съм и къде отивам си пасва с възможността да хвърлям понякога по едно око на светещата на дисплея карта.

За навигацията на вътрешните ти посоки обаче няма електронни джаджи… И не е вярно, че темпът на ежедневието, стресът или каквото и да е друго извинение пред себе си, обясняват залутването или губенето на посоката. Да се загубиш е избор… често напълно съзнателен. Като предумишлено престъпление. Понякога е само рестарт за оглеждане и нова дестинация в GPS-а на надеждите. Друг път е унес…

Созопол в средата на септември е различен. Летовниците са на изчезване, поредната Аполония е минало. Случих на разбунено море, което сякаш с отвращение се опитваше да се самоизчисти от лятото, превърнало го в градска баня. Подобно на човек се разбуждаше от летаргичния си унес, за да потърси себе си. После се успокои – стана синьо, каквото рядко е… докато слънцето реши да го показва такова… Като си тръгвахме беше отново безлично…

Ако не сме слънца, цветът ни обикновено не зависи от нас, колкото и могъщи и страшни да успяваме да изглеждаме. Тази истина ми припомни моето кратко бягство до Созопол. Понякога, колкото и силни да се усещаме, сме обречени да отразяваме светлината, която е наоколо – спокойно или пък с емоция и грохот… И тя да определя цвета ни. Поне докато не се случи да засияем истински със собствена светлина. Случва се май твърде рядко в обикновения ни живот, но винаги си струва…

Накратко за Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

  1. „Да се загубиш е избор…“

    Винаги съм вярвала, че „загубването“ не е избор, а стечение на обстоятелствата. За първи път поглеждам от другата страна и осъзнавам, че това просто е по-удобната позиция. Загубването наред с намирането наистина са въпрос на избор…

    Отговор

  2. а, колко е трудно да намериш себе си отново… понякога доста по – трудно от колкото да се изгубиш

    Отговор

  3. Hi, скоро не съм се обаждал по никакви канали. Винаги съм се кефил на нещата които пишеш. Ще ми се да се видим на по бира ама много нямам време дори за себе си. По повод написаното само се сещам нещо от С. Кинг. От „Мизъри“ или „Играта на Джералд“ не помня точно – „…смисълът на живота е в това да правиш избор…….. и когато му дойде времето да си платиш сметката“. Нещо такова беше не претендирам да съм точен, но ми харесва. За да се сетиш по лесно кой седи зад „кръчмето“ – Хеброс Асеновград. До скоро.

    Отговор

  4. Е, аз се сетих още по името в email-адреса :) И аз съм ОК за бира някой ден, че се забравихме…

    Отговор

  5. Как беше точно формулирано … Човек е истински себе си, щом е на път. Май нещо такова. Дори наскоро споделих с един човек, че някои от най-щастливите мигове в последните ми две години са били във влак, с ръце опряни на прозореца и глава срещу вятъра, в съзерцание. Връхлетяват ме най-изненадващи мисли, идеи, и най-вече чувства – великият катализатор на предните две. Както обичам да казвам, правя връзка с главния компютър.

    Отговор

  6. Йовко здравей, винаги с кеф чета написаното от теб в блога ти.Телец си като мен и случайно попаднах на зодиакалните ти есета..все едно съм ги писал аз…ама не съм…доиска ми се да съм аз:)) После си отговорих защо ми харесва да идвам тук и да се докосвам до написаното- ви какво по-хубаво нещо от това да усетиш ,че около теб има хора със сродни души.И не само това.И аз като тебе се събирам и общувам с хора само с които ми е забавно и от които мога да науча нещо.При тебе и двете неща ги намерих.Десетки пъти съм препоръчвал блога ти на познати и всички са се кефили един на едно,друг на друго…Бъди здрав и ми се иска някой ден да се запозная с теб..ако имаш път към Габрово- с кеф бих се запознал с тебе.
    Твой фен!

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *