Пътуване към себе си

Пътуване към себе си

Когато точно преди седмица някъде по същото време оставих колегите си, които един по един изпълзяваха от хотелските си стаи, да се прибират към София, а аз набирах буква по буква думата Созопол в GPS-а на колата ми, се чудех дали наистина може да има пътуване към себе си. Или поне планирано… Вече знаех, че няма да съм сам в Созопол, макар че имаше такава опция. Студеното, мокро и ветровито време около Варна не обещаваше много слънце и по южното черноморие. Принципно е рисково да оставиш лятната си отпуска за септември, освен ако не си планирал някоя гръцка дестинация. Но аз импровизирах… Не бях сигурен, че ми е нужна отпуска точно сега, не бях сигурен и дали наистина искам да съм сам в Созопол, какъвто импулс ме накара да кажа на Венци, че няма да ходя на работа тази седмица и да се обадя на телефонния номер на хотела, чиято визитка се мотаеше във фотографската ми чанта повече от две години… Не бях сигурен и дали наистина имам нужда да премисля нещата около себе си сам и точно сега…

Нямах нужда и от GPS-навигация за да стигна до там, но въпреки това пуснах устройството. Май вътрешната ми потребност да знам къде съм и къде отивам си пасва с възможността да хвърлям понякога по едно око на светещата на дисплея карта.

За навигацията на вътрешните ти посоки обаче няма електронни джаджи… И не е вярно, че темпът на ежедневието, стресът или каквото и да е друго извинение пред себе си, обясняват залутването или губенето на посоката. Да се загубиш е избор… често напълно съзнателен. Като предумишлено престъпление. Понякога е само рестарт за оглеждане и нова дестинация в GPS-а на надеждите. Друг път е унес…

Созопол в средата на септември е различен. Летовниците са на изчезване, поредната Аполония е минало. Случих на разбунено море, което сякаш с отвращение се опитваше да се самоизчисти от лятото, превърнало го в градска баня. Подобно на човек се разбуждаше от летаргичния си унес, за да потърси себе си. После се успокои – стана синьо, каквото рядко е… докато слънцето реши да го показва такова… Като си тръгвахме беше отново безлично…

Ако не сме слънца, цветът ни обикновено не зависи от нас, колкото и могъщи и страшни да успяваме да изглеждаме. Тази истина ми припомни моето кратко бягство до Созопол. Понякога, колкото и силни да се усещаме, сме обречени да отразяваме светлината, която е наоколо – спокойно или пък с емоция и грохот… И тя да определя цвета ни. Поне докато не се случи да засияем истински със собствена светлина. Случва се май твърде рядко в обикновения ни живот, но винаги си струва…

Йовко Ламбрев

Йовко Ламбрев

ИТ архитект, блогър и (все по-рядко) фотограф. Либерал. Все още вярва, че можем да направим света по-добър.
Пловдив, България