Онда срещу Руската църква е приятно местенце в ранната съботна софийска сутрин. Единственият недостатък е липсата на любимия ми сандвич със сьомга и каперси. Появяват се малко по-късно отколкото аз имам нужда от кафе. Е, и Интернетът можеше да е малко по-добър, но предвид, че обикновено чета RSS-канали и поща през iPhone-а си – за това (почти) става… За друго – 3G-то на Mtel спасява ситуацията.

Днес не чета. Дори не си купих Капитал… Днес дойдох за да пиша… Знам – отдавна не съм го правил. Още по-отдавна не съм го правил истински, а не формално и студено. Всъщност за твърде много неща мога да го кажа това отдавна.

Причините са много и в основата им съм аз :-)

Ако кажа, че съм се уморил да блогвам или че съм изчаквал да отмине пикът на модата, за която говоря в предходния си пост от снощи… или че съм се засипал с работа (както обикновено)… това ще е само твърде малка част от истината. Да, позагубил съм форма, понеже така се случва с много неща, които позагърбиш. Снощи се наложи да чета за Samba, понеже не съм я и докосвал дори вече 3-4 години. Това принципно е един от най-безинтересните ми open source проекти (всичко близо до „черчеветата“ ми е противно) – така че не е голяма загуба, но все пак…

Знам, че мога да вляза бързо във форма и това не ме тревожи – а периодът на пасивност всъщност е само привиден – използвах го да чета и търся интересни теми и проекти. Не съм доволен от улова, но предполагам кризата напоследък е не само финансова, но и на идеи – сигурно е само едно – наистина е световна. Никога не съм имал толкова плява в четеца, пощата или местата в Мрежата, на които попадам или следя. Масово се копират чужди идеи и концепции с леки промени тук или там. Както и да е – отплеснах се… Вероятно защото съм гладен, а сандвичите в Онда току-що пристигнаха…

Мда-а-а… Сега светът изглежда по-добре…

Истината е че преди няколко години направих няколко компромиса, за които не съжалявам, понеже ме научиха на адски много неща – и в личен, и в професионален, и дори в емоционален план. Но един компромис често води до друг – най-малкото всеки следващ е по-лесен за преглъщане. Една от причините да не пиша често напоследък е ситуации на автоцензура, в които се самопоставих предвид служебни или лични ангажименти. Друг път пък невъзможността да използвам точните думи или да преглътна част от истината, ме спира напълно да споделям каквото и да е. Аз обичам нюансите на думите, обичам да пиша между редовете, и ако не мога да премеря точно нужната ми доза предпочитам да не го правя изобщо.

Друга причина е загубената хармония – в много аспекти – почти във всички. Това винаги е временно, но такива временни ситуации могат да бъдат и много протяжни. Безпредметно дълги. Животът по инерция успива…

Трета причина е, че БГ-блогосферата ме уморява с претенциозност и пози и все по-често някак вътрешно и полусъзнателно ми се иска да се дистанцирам. Много познати ме питат защо не пиша по злободневните теми както преди. Защото злободневието ми е чуждо. Какво да пиша като всичко е ясно. Какво може да се каже повече за държава, за която прехода от Станишев до Борисов е голяма еволюция и това е единствената смислена алтернатива?… А и след като Бареков стана блогър… млъкни сърце…

Вчера цяла една телевизия, която се опитваше да бъде нещо, което болезнено липсва на българското медийно пространство, престана да съществува. Без Re:TV сме обречени на още повече журналистическа чалга от официозните медии и продуценти на риалити недействителност. Блогосферата може да бъде един от спасителните пояси, но тя сякаш не си вярва достатъчно. Сега, когато всеки може да се нарича блогър – дори Бареков – е много важно да си спомним, че това не е рицарска титла, а просто дума, която може и да не означава нищо. Да си купиш камера не те прави фотограф, а само собственик на фотоапарат. Затова е важно да няма криворазбрана толерантност към чалгата – и в медиите, и в журналистиката, и в блогосферата… Важни са критериите за бяло и черно, иначе с претенции за демокрация, гнилочта ни повлича в лайната на сивото…

Пише ми се, иначе… Но истински, без маска и благоприличие, дори злобно и злостно, когато трябва… Без тревожността да не нараниш приятел, колега, клиент или близък…

Липсва ми и диалогът в блогосферата – днешният най-често е само с коментари под линия – не рядко анонимни и разводняващи темата или засилващи я в посока извън централната. Липсват ми различните гледни точки на _различните_ блогъри – в техните си блогове. Случва се – но много рядко…

Всъщност от доста време насам съм решил да затворя напълно коментарите в своя блог – или да измисля някакъв механизъм това да е възможно само за приятели и хора, чието мнение ми е интересно или ценя – без да ги тормозя с регистрация. Или пък да ги отварям само за определени теми. Но не съм го измислил… Диалогът за мен е важен – но не и във вид на коментарен спорт.

През изминалите няколко месеца взех няколко важни за мен решения, които започвам да реализирам буквално от идните дни. Някои от тях са много краткосрочни, а други по-продължителни, но всички са доста кардинални. Може би много от тях няма да са правилните в един или друг контекст, но са важни за мен от позицията на това да бъда себе си. Със сигурност ще разочаровам, нараня и изненадам доста хора, но това е цената. В крайна сметка, човек живее собствения си живот, а не нечия друга представа за него. Този живот е достатъчно кратък за да пропускаш мигове на удоволствие, мечти и стремежи.

Приятелите ми знаят, че обичам метафората за Матрицата. Вече съм във война с нея, но тя още не го е почувствала истински. Всъщност съм във война с няколко Матрици едновременно за да е по-интересно. Променям кардинално приоритетите си, започвам своите лични битки, от твърде много време съм загърбил себе си, приятелите си, важните са мен неща. Стига толкова – прекалих дори. Време е за кардинални промени.

Те ще се отразят и тук – продължавам да твърдя, че този блог е мое отражение :-)

Днес ще споделя само няколко от тях – и без това този пост се получи дълъг и достатъчно неподреден… Знам, че имам доста неизпълнени обещания към най-верните си читатели – не съм ги забравил… Ще ги изпълня, когато мога да го направя добре и от сърце – тогава е най-сладко :)

Най-напред с лошите – днес SimpleStudio спира да съществува – няколко години не успявам да задвижа този проект – със сигурност основната причина е у мен (както винаги), но всъщност да си призная, очаквах доста по-голям интерес и ангажираност у тези, към които потенциално бе насочен. Нямам навика да държа на командно дишане проекти или идеи, които не се движат – дори и те да имат потенциал или да носят полезност. Така или иначе аз не спирам да се занимавам с фотография, даже се надявам да снимам все повече занапред… няма да откажа на никой да реализира своя фотографска идея с моето фотографско оборудване – стига той/тя наистина да знае какво и как иска да постигне. Връзката с мен е лесна – Google знае всичко за мен. Важно е да се разбира, че не аз реализирам нечия фотографска идея, а човек сам си я организира и случва – аз само помагам с каквото мога. И реализацията на една идея НИКОГА не е само техника (и това може да не е най-скъпия спестен разход) – наем на помещения, транспорт, хора, аксесоари, настроения дори – там са най-големите препъни-камъни.

Стефан има пълното право да ми се разсърди, понеже не намерих време последните дни да се видя с него и да стигнем заедно до решението за shut down. Но всъщност сайтът си остава – и мисля, че ще заживее скоро нов живот с друга идея, отново фотографска – но без стремеж да реализира някакви сесии, които така и не се случиха (или поне не както трябва). Може би към пролетта…

И като казах пише ми се… Имам предвид не само тук… Доста хора ме провокират да пиша, с комплименти, че харесват скромните ми опити за разкази… На моменти дори аз си ги харесвам. Затова реших да стартирам един проект, чието име също започва с думичката фото, но за всеобща изненада той няма да е фотографски, а писателски… Моят приятел Тони Райжеков има в миналото си една нереализирана идея за сайт, в който се пишат книги от много хора, комбинирайки и допълвайки текстовете си. Е, аз пък реших да опитам да провокирам няколко души да започнем един общ блог, който ще прилича на книга, която ще се пише с времето – с измислени или пък с реални герои – няма да е очевидно. Авторите също понякога няма да са истински, ще се подписват с различни имена или пък ще разменяме текстовете си – аз ще подписвам нечии други текстове, други хора ще подписват моите, ще каним понякога странични автори на случаен или нарочен принцип, които могат да вкарат нови герои – отново реални или измислени – или да тласнат повествованието в различна посока. Стиловете ще са различни, историите ще се преплитат, текстовете ще са авторски, но авторството очевидно няма да е във фокуса на нещата, съдържанието ще се публикува свободно под Creative Commons, разбира се. Още чакам потвържденията на няколко души, с които да започнем. Те пък подозирам, че искат аз да започна за да видят какво имам наум. Предполагам, че това ще се случи скоро :-)

Някъде през лятото на следващата година планирам още един проект, свързан с бизнес тематика около технологиите и софтуера с отворен код. Обратното броене вече е стартирано, но преди този проект да види бял свят първо трябва да се случат някои други неща. Всяко нещо с времето си.

А да – и ще се виждаме/четем по-често занапред, надявам се… За радост или за ужас на едни или други…

P.S. Онда, днес интернетът ви е под всякаква критика…

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

12 коментара

  1. Радвам се за завръщането, което си планирал. Жалко за SimpleStudio. Преглеждах какво се случва там и ми се струваше полезно.

    …доколкото за компромисите, аз съм на същото мнение. Не трябва да има такива. Както сам каза, един компромис не е кой знае какъв проблем, но предразполага за следващ и следващ.

    Силно вярвам, че БГ блогсферата има възможностите да показва истинската действителност, тази която медиите крият зад измислените си предавания, риалита и безполезни новини. Още веднъж, радвам се за решението да се завърнеш с по-голяма активност тук.

    Отговор

  2. „Завръщането“ не е планирано, нито е цел – само следствие е :-)

    Отговор

  3. Йовко, липсваш. Но е хубаво, че те има, макар и рядко. Успех в борбата с мартиците!

    Отговор

  4. Благодаря, Жюстин! :-)

    Отговор

  5. >“А да – и ще се виждаме/четем по-често занапред, надявам се…“

    Звучи обнадеждаващо :)
    Този блог е един от тия които редовно посещавам, почти от като съществува и определено ми липваха новите постове през „голямото затишие“.

    Успех и много нови плодотворни идеи!

    Отговор

  6. Това с хаотичната креативност – мултиблогъркнигата – звучи подозрително добре и много интересно :-)

    Отговор

  7. Не съм сигурен, какво точно искам да напиша. Някакъв малък хаос ми е в главата – не вследствие на прочетеното, (поне – не само), но като цяло.

    Със сигурност бих искал да ти кажа, че нито се сърдя, нито бих се обидил от решението ти за SimpleStudio. Но няма да крия, че ми е мъчно. Всъщност, още по-мъчно ми е, защото знам причината, която те подтикна към това решение. Не искам да прозвучи като извинение, но искам да знаеш, че аз самият също имах големи амбиции за този проект, просто моментът не беше подходящ. Амбициите ми не бяха големи, защото щях да се прочуя „на твой гръб“, (понеже точно това щеше да стане), а защото идеята беше уникална и аз наистина я поддържах във всеки един аспект. Жалко, наистина, че някои хора ни обвиниха, че им подбиваме бизнеса, без изобщо да са се опитали да вникнат в идеята, други – основните, на които разчитахме – просто не се появиха или очакваха, че ние ще им свършим работата и това би било някакво творческо удовлетворение за тях. Говоря за всички потенциални автори, към които бе ориентиран въпросния проект. Каква е причината – не знам. В известна степен виня себе си, защото – особено в последните няколко месеца – можех да съм по-активен. Но аз приемам SimpleStudio за минало спокойно, защото съм сигурен, че е нещо, благодарение на което успяхме да натрупаме опит – какъвто и да е той, и оставам с надеждата, че просто ще претърпи една положителна метаморфоза и ще се превърне в нещо по-голямо, с много по-голям успех.

    Това е за SimpleStudio.

    За Матрицата – знаеш мнението ми. Подкрепям те 100% и, честно да ти призная, радвам се, че си се решил. Сам знаеш, че аз го направих неотдавна и, макар и да не се развиват нещата точно така, както искам, поне имам много, много повече време за нещата, които искам, обичам и които гоня. Тъжното е, че не можеш просто да излезеш от Матрицата – тя не е една. Те са много и са много сложно преплетени, но важното е, човек да може да изгради своя собствена такава, преплитайки я заедно с останалите по начин, по който ще постигне максимален душевен комфорт.

    Не съжалявай за нищо – само си вади изводите. И давай смело напред! Успех!

    Отговор

  8. Всъщност на SimpleStudio ще му намерим нова посока – нищо страшно не е станало. Амбициите си остават – малки или големи :-)

    А за Матриците (щото при мене са няколко за да е по-сложно) – има много решения и вероятно най-лесното е да решиш, че си ги изоставил – проблемът е, че те не те изоставят – нито насън, нито на плажа, нито по път… никъде… все са на два клика разстояние. По-трудното е да ги хакваш, когато най-малко очакват или пък да се превърнеш в Архитекта… Човек трябва да има нескромни цели, нали ;-)

    Отговор

  9. Колко познато..

    Отговор

  10. Йовко,

    С искрена радост прочетох този твой текст – дълъг, дълбок, закачлив, интересен… Беше ми липсвал този твой стил на писане, и се радвам, че го виждам пак! (Знам, че е само следствие, но какво ми пречи това?;-)

    Бях позанемарил малко четенето напоследък, та чак днес прочетох този постинг (както и предишния ти), а след малко (след още едно ароматно кафе Jacobs, което смятам да си направя в уютната обстановка на малкото ми freelancer-ско ъгълче) ще прочета и следващите.

    Разбирам те (или поне ми се иска да вярвам, че успявам) и ти пожелавам успех в борбата си с Матрицата! (И сега и в миналото ми се е случвало и на мен да водя може бе подобни битки… предполагам, обречени са (аз не съм Нео;-) и въпреки това, ти се иска да се противопоставиш понякога… И понякога го правиш, та ако ще и да си сам…)

    За коментарите – както ми е интересно да чета теб, така ми е интересно честичко да чета и мненията на твоите читатели – не за друго, а защото всеки от нас, когато пише, привлича към себе си определен кръг хора и идеи, и ти така ти най-често привличаш хора, които също ми е интересно да видя, какво имат да кажат:) Може просто да заключваш някои публикации за коментари, когато настроението те споходи, и да оставяш отключени коментарите към други…

    А сега е време за бутончето „next“ и още една чаша горещо кафе… ;-)

    Отговор

  11. PS Забравих да вметна само, че не чета много блогове напоследък. Най-интересни са ми тези за (уеб)дизайн, графичен дизайн, код, фотография – но забелязвам, че и у нас и по света станаха твърде популярни публикации, които често нищо не казват, като „50-те най-велики нощни фотографии“, „30-те CSS дизайна които трябва да видите обезателно“, „80 начина да увеличите вашите читатели и да направите вашия проект X по-популярен“, etc. (Ето кратка бележка по темата, която наскоро re-tweet’нах, и може да ти е интересна…) Къде отиде авторството, оригиналността, дългите публикации, описващи една-единствена техника и как тя може да бъде постигната, и как авторът (дизайнерът, фотографът) я и открил, и сега я споделя с читателите си?…

    За българската блогосфера не ми се говори по-принцип – забелязвам, че чета все по-малко и по-малко блогове на български, защото все по-малко и по-малко от тях казват нещо (не е изключено и аз да попадам в тяхното число;-) …да не говорим и за Блогосферата на Дневник, която преди преглеждах с толкова голям интерес, а сега е синоним на скучност и сивота…

    След тази кратка бележка, вече наистина отивам да кликна на следващия ти постинг… ;)

    Отговор

  12. „Трета причина е, че БГ-блогосферата ме уморява с претенциозност и пози и все по-често някак вътрешно и полусъзнателно ми се иска да се дистанцирам.“

    Toва е основна причина много интересни неща да останат ненаписани или поне – непубликувани. Позьорщината винаги е на мода, unfortunately.

    Отговор

Ако искате да споделите нещо