Не зная какво правя тук по точно това време. Опитвам се едновременно да не мисля и да събера мислите си в някакъв фокус. И усещам как съществото ми се противи като опарено. Почти светкавично, както отдръпвах ръка, когато като малък си играех с лупа на двора на баба и точно бях открил, че в един момент като отдалечавам лупата от дланта си, светещата точка става много малка и много изгаряща.

Хотелът е някак сив, въпреки слънцето, смахнотото топло време и шума на вълните. От терасата се виждат островите отсреща и някаква невзрачна лодка, запътила се към пристанището. Не е тихо, пусто е… Като в подредената стая зад мен. Не ме пуска и усещането за стегнатост около врата, сякаш съм част от багажа си, натъпкан набързо в малката раница и захвърлен на дъното на гардероба. Извадих само компютъра, но не съм сигурен нито дали ми се чете, нито дали искам да записвам мислите си. Дори чашата с уиски, която ми донесоха от долу стои изпотена на малката масичка и недокосната. Като старият филмов Nikon, зареден с черно-бял филм още от София. Изпотена и недокосната чаша с уиски… не е ли най-добрата метафора за нечие отсъствие?…

Опитах се да извадя миналото лято от същия този гардероб, или есента, или някоя пролет, която си спомням. И не успявам. Няма нищо и никого. Не откривам следи дори из паметта си, нито из директориите на компютъра ми, нито в хартиеното тефтерче, което незнайно защо реших, че ще нося със себе си и ще си записвам разни неща по старомодния начин с молив или писалка с мастило. Синьо или виолетово мастило. Синьо за обикновените неща, които си струва да бъдат записани… и виолетово за специалните случаи. Само, че когато си на път рядко взимаш писалки със себе си, а да сменяш мастило почти няма начин, и така предварително се опитваш да решаваш дали те очакват обичайни или специални случки. За едните най-често е нужно само малко кураж, а за другите понякога не достига и всичкия късмет на света. После разбираш, че в очакване на специалните, пропускаш обикновените моменти… и съвсем няма значение дали ще бъдат записани. Така патрончетата с мастило засъхват, писалката се запушва и трябва да бъде почистена със силна струя вода от чешмата. А тефтерчето остава девствено.

Още като студент обичах да пиша с писалки. Тогава ги ползвах по-често, отколото ги почиствах. Сега ги мия повече отколкото пиша с тях. Винаги съм се изненадвал колко много мастило изтича заедно със струята вода, с която се опитваш да почистиш писалката си. Сякаш изтичат всички пропуснати думи, които не си написал с нея. Или пропуснатите моменти, които не си преживял заради нея – обикновените оцветени в синьо, специалните в лилаво. И всъщност колкото и да миеш, отнякъде продължава да изтича пигмент и никога не можеш да почистиш всичко напълно. Мастилото се разрежда, намалява и изсветлява под бруталната сила на водата, но никога не изчезва напълно. Сякаш за да смигне, че там изотвътре дълбоко има нещо останало, дори след струята на времето, която се опитва да почисти всичко.

Не зная какво правя тук по точно това време. Макар да е необичайно топло, не е време за море. А и тук всичко ми е до болка познато. Островите, скалите пред мен, знам че надясно е онова неопределено място, където се разбиват вълните и винаги мирише на пяна и съхнещи водорасли. До последната занемарена къща, на онзи актьор, който вероятно никога няма да гледам повече в истински филм. Или може би само прилича на онзи актьор… Така и никога не посмях да го попитам…

Защото колко глупав може да бъде въпросът дали приличаш на нещо от себе си? И дали има значение, когато живееш на ръба, на метри от грохота на вълните, в саморазпадаща се къща. А ти идваш от време на време, отсядаш в подредена и топла хотелска стая, поръчал си чаша скъпо уиски и търсиш следи от нещо истинско из чекмеджетата на живота си. Осъзнавайки, че е страшно да започнеш да цениш уюта на празните хотелски стаи…

Не зная какво правя тук по точно това време. Дали защото завръщането тук е като онова недоизмито мастило от засъхнала писалка или защото се опитваш да рестартираш някак цикличността на махалото, което хипнотизира живота ти.

Не зная какво правя тук, където тя никога не пожела да дойде. С която трябваше да ни раздели смъртта, а не успя да ни срещне настоящето. Или може би дори я няма – нито там в остатъците засъхнало мастило, нито в изгарящата огнена точка под лупата. И никога не я имало.

А аз съм сънувал наяве.

Накратко за Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

  1. Магията да погледнеш през сетивата на друг човек. Свръхтехнология. С това се срещам в този блог. Дано има надежда да не си тръгнеш от тук и да не си вземеш магията със себе си. И да имаш причини…

    Отговор

  2. Отново чудесно пишеш …

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *