Беше различен ден. Нищо специално на пръв поглед. Освен може би снега, който беше покрил всичко наоколо. Обещах си вечерта да напиша това, което няколко дни се върти из главата ми. Трябва ми някакво пречупване или побутване… Не съм писал стихове от пролетта на 1997-ма. Някак консервирах тогава онова си светоусещане и ако не броя два малки рецидива [1] [2], които може би не бяха съвсем зле като емоция и израз, не съм усещал импулс да творя както тогава.

Имам предвид наум. Винаги съм писал така… Чувствам, че нещо трябва да напиша, но не знам точно с какви думи. Започва като усещане и няколко дни трябва да стои в мислите ми преди да реша кога точно трябва да се появи, облечено в думи. Ако се опитам твърде рано да го извадя от главата си обикновено не се получава добре – трябва да натрупа някаква зрялост вътре в мен преди да види бял свят.

Малко след като изрових колата си изпод снега бях зашеметен от снежната приказка, която представляваше горичката около стръмната част на Драган Цанков преди телевизионната кула. Толкова съжалявах, че закъснявам – иначе щях да спра и да снимам. Вълшебно беше. Днес вече не е…

Следобедът беше прозаичен – бизнес-дискусии, прогнози и очаквания. Оказа се, че ще се сдобия с парче от компания, за която никога не съм си и помислял дори, че ще притежавам. А имам и още няколко дни да обмислям дали да си купя акции от IBM. В някакъв смисъл това означава че ще притежавам частичка и от голямото синьо. Направо станах гаден гнусен капиталист за един следобед. Ето до какво води присъствието на бизнес-хакери наоколо.

Снимахме се дори. Нещо в този стил. Като брадатост поне почти го докарахме. Някога нашата снимка трябва да е няколко стотин пъти по-известна от посочената иначе ще бъда много разочарован. А вечерта с Владо вечеряхме в новата кварталната пицария и умувахме дали да не пуснем едно писмо до Били с предложение да купим компанията му докато още има какво да се продава. Да си капитализира нещичко човечеца 😉