От 15 април насам, включвайки и днешния, има точно шест дни. А това е осмия пост за този отсек от време. Не помня откога не съм писал повече от един пост на ден за почти цяла седмица. Беше отдавна. В архивите ми за миналия декември влязоха едва шест поста за цял месец. А всъщност през последните два дни повече чета отколкото пиша. Четох стари писма, стари блогове на приятели, включително и стари постове от своя блог.

Случайно или не попаднах на размислите си от преди две години, когато с Пейо направихме едно страхотно обикаляне на България. Коментари на непозната читателка ме върнаха към постове като този. И някак неволно открих за себе си друга полезност на блоговете – можеш да се оглеждаш в копието си от преди година, две или повече. Да си припомняш какъв си бил или какво си търсил. Да прецениш какво си загубил или намерил. Как са се променили представите ти, света около теб, усещането ти за щастие, за самотност, за приятелство…

Стреснах се от много неща. Наистина се стреснах – най-много от това, че в много отношения онзи Йовко е бил по-мъдър от този сега. Завиждах му за отговорите, които беше намерил и се запитах защо след като съм ги знаел тогава съм си позволил да ги оставя там, за да ги търся днес отново… Какво ме е накарало да не бъда достатъчно откровен със себе си (а така и с останалите) и да се оставя на инерцията – нещо, което никога не съм уважавал у другите… Докато всъщност…

… пътуванията към себе си имат полза именно, когато завършват с очаквания за следващи… Да намериш част от теб съвсем не е оправдание да спреш да търсиш, защото вглеждането във всяко нещо, което намираш е всъщност ново търсене. На нови истини, нови усмивки… И така, докато не се усетиш толкова пълен с енергия, която извира от теб, свети изотвътре и те кара да тичаш, да се радваш на света, сътворен за теб и от теб, заедно с радостта от допира, прегръдката на светлината, импулсите на живота и незначимостта на времето. На такова усещане не можеш и няма как да сложиш или напишеш край, защото той няма значение. То е чиста проба дзен и има смисъл единствено заради самото усещане и със стремежа си да те доведе до друго такова. Техният край няма смисъл, нито пък времето, има значение единствено самото им преживяване. И именно това прави тези усещания безкрайни… („Pure Zen 3“, 6 юни 2005)

Аз съм особен човек – не в смисъла на по-добър или по-лош от останалите – може би всеки е особен по своему, но приемайки себе си какъвто си, всъщност ти остава да построиш своя свят около себе си, което е далеч по-простичко отколкото да прегънеш себе си във формата, която светът очаква от теб. Някак си вече нямам право да не знам отговора на онзи въпрос, както и отговорите за цената, за смисъла да останеш себе си и безсмислието на напразните усилия да се впишеш в стереотип или нечии представи… Аз съм търсещ характер, намирането за мен е символ на край и нищо вдъхновяващо не виждам в него. Аз съм движение, а не статичност. Аз съм изстрелването в орбита, а не баналността на кръженето. Силата ми е в импулса на мечтите, а не в спокойствието на реалността…

Понякога ми се иска да задам и на себе си и на приятелите си един-единствен въпрос. Около който, като че ли останалото, което знам за тях, или за себе си, или те за мен, някак би загубило смисъл, би избледняло. Не – не за пътя… Изобщо няма значение къде по пътя се намираш. Човек непрекъснато или бърза да навакса леността си от преди или пък се шматка за да може да има повод за следващото си разбързване. Въпросът всъщност е пределно простичък… Коя е най-голямата истина, която научи по пътя си досега? („По пътя“, 22 май 2005)

Аз както казах мисля, че знам своя отговор… Никога, никога да не спирам да търся…

Написано от Йовко Ламбрев

IT и Интернет експерт, инженер, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

4 коментара

  1. import java.lang.reflect.* ;-)

    Човек във всеки един момент изпитва чувства. Но не винаги ми е лесно да ги разбера, да ги интерпретирам, да осъзная какво сигнализират те. И тук нямам предвид „физиологични“ чувства като „жаден съм“ или „уморен съм“, макар понякога именно в такива простички телесни сигнали да не се вслушваме :-)

    Установил съм, че в сложни и неясни ситуации, и в такива когато усещам, че нещо „тежи на душата ми“, най-лесният път към решението е да осъзная чувствата си. Особено облекчаващо е, когато стигна до изначалното си чувство по даден проблем и възкликна „Аха, това ли било!“

    Затова е добре човек да уважава чувствата си, да поддържа топла връзка с тях, за да не се чувства загубен или дезориентиран. И наистина, всяко чувство на неясност със себе си не означава нищо друго, освен че си загубил връзката с твоя вътрешен радар :-)

    Отговор

  2. Ей, го къде е Търново. Колко още ти е нужно? :)

    Отговор

  3. Едва ли някой знае, коя е най-голямата истина, която е открил… Независимо колко е живял. Истината е твърде, твърде субективна… И навярно тъкмо това ни кара така устремено да я търсим, да се опитваме да я разберем. Ако въобще има такова нещо като истина.

    Пейо, Търново е точно до мен, обадете се, ако идвате ;-Р

    Отговор

  4. Съвсем Случайна 23 април 2007 в 12:02

    Истината? Истината за какво? За кого? Стува ми се, че Истината е идеал и всеки си има своя,ако го има…“ Никога не бих направил компромис с идеалите си, за да постигна нечия друга дефиниция за успех!“- бях го прочела някъде и много ми допадна като едно от правилата, които чертаят личния път. Сами си избираме пътя и го моделираме, но и той нас…И да, като се обърна назад често ми се случва да изпитам съжаление, че не мога да се върна на определен завой, не за да тръгна в другата посока, а за да изпитам същото усещане на външна съпротива и вътрешна убеденост. Само че Пътя продължава и завоите напред са не по-малко остри и вълнуващи:) „Човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му“- Мисля си, че не сме пораснали толкова, че да не можем да бъдем големи колкото си искаме!:)

    Отговор

Ако искате да споделите нещо