Когато навремето пътувах с автобус към Пловдив използвах времето за четене и мислене. Сега, когато се налага да шофирам мога единствено да мисля по пътя. И го правя. Понякога ритъмът се зацикля дотолкова, че не успявам да намеря време да поредя мислите си и да осъзная какво всъщност точно ми се е случило. А времето зад волана е спокойно. Не си вдигам телефона въпреки handsfree-то. Предполагам затова приемам пътя като форма на релаксиране. Наистина се чувствам по-бодър след като съм бил на път и по-малко уморен.

През деня се опитвам да улавям случките между другото, да жонглирам със задачите, да не губя досега си с хората, които ценя… и понякога дори успявам. Тази вечер бях решил да се наспя, но до преди малко се борех с пощата си.

Днес си спомних детайл, който някак си пропуснах да отбележа за себе си… По време на целия action през уикенда Христо Бойчев се обади на Здравко и помоли да му сканираме една негова пиеса или май сценарий за филм (дали не се заблуждавам, но нещо такова бях чел някъде). Интересното беше, че заглавието на пиесата е направо удар в десятката като синоним на ежедневието ми… и не само моето, разбира се…

Днес написах доклада за SSL, изчетох документацията за един огромен проект, който никак не ми е по сърце заради MS-базиса си, но очевидно ще ми се изсипе на главата скоро. Кети ми донесе интервюто ми за IT forum още рано сутринта. Прочетох го с лека тревога заради естеството му, но всъщност се упокоих още след първите редове. Вече и с такъв тип интервюта не могат да ме притеснят. Не болеше – наистина!

Пуснах и новина за Камината в linux-bg.org. И мисля че денят ми не беше празен, дори само заради последното.

А заглавието на пиесата ли? Не е ли ясно?… Военно-полева лудница.

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

Ако искате да споделите нещо