Week 52

В началото на годината бях с нагласата да увелича малко темпото на публикациите си в блога, но не се получи. От една страна заделих повече време за (уж) по-важни неща. От друга, все по-трудно намирам смисъл да се надвиквам с джангъра на днешния Web, концентриран в пет URL-а и куриран от тенденциозно-злонамерените алгоритми на социалките, които стават все по-нагли, вредни и безполезни.

В личен план за мен годината беше особена. Няма как да кажа нещо по-добро, защото близки хора си заминаха завинаги от този свят, а фоновото усещане за тегавост и безнадеждност не ме е пускало от много време насам.

Но от друга страна... отново работя със свестни хора в добра компания. В семейството сме добре и ни е уютно. Сдобихме се с мечтано местенце за почивка (и изолация от шума и претенциите на света). Успяваме засега да се опазим от вируса - цялото семейство, заедно с вече доста възрастната ми майка - с ваксини, бустери и дистанция. Разбира се, тежи да не се виждаме с приятели толкова често, колкото бихме искали. И да не пътуваме както преди. Но повече тежи липсата на перспектива това скоро да се промени към по-добро, най-вече заради африканските нива на имунизация в уж европейска България, където има пълен избор и излишък на ваксини. И където на това отгоре масово не се спазват и най-базовите правила.

Не че съм имал високи очаквания за интелекта и чувството за отговорност на българите. Действителността обаче надмина и най-смелите ми допускания. В негативна посока. Такова ниво на страх, тъпота, егоизъм и недоверие в науката, в комбинация с безхаберие и пълната липса на солидарност към по-болните, по-възрастните и по-застрашените... това вече не се лекува. Безнадеждно е. И явно друго не помага, освен да го отмие времето. Ако изобщо му е останало толкова време на този свят, че да стигне за очовечаване на това твърдоглаво племе.

На този фон нямам особени очаквания за 2022 година. Или по-скоро допускам, че всичко ще стърже и скърца поне до лятото. За добро или лошо живеем в ужасно свързан свят и всичко има значение.

В политически план добрата новина е, че доживяхме финала на латиносериала Борисов. Това обаче още нищо не означава, докато не доживеем разглобяването на модела, който направи Борисов възможен (поне от инициатива „Глобална България“ насам, ако не и още по-назад).

От света на информационните технологии през годината по-скоро нямаше нещо кой знае какво за отбелязване. Интернет става все по-централизиран. Облаците също. А гравитацията и значението им огромни. Съпротивата срещу това е слаба и наистина трудна и ще става все по-зле, доколкото хората, които се вълнуват от моралната страна на технологичния прогрес са почти невидимо малцинство. Днес, сега... Няма по-критично време, в което трябва да се опазят и подпомагат малките в света на технологиите. Но тези, които не преследват ръст на всяка цена. Защото нямаме полза от нови гиганти.

Криптаджиите продължават да надуват балони, по-новите от които са все по-парадоксални (NFT, Web3 и прочие). „Бойте се от данайците, когато ви поднасят дарове.“ Та и криптаджиите пропиляха всичкия си кредит на доверие, веейки знамето на децентрализацията. От техния парцел (вече повече от десетилетие) не се роди нищо кой знае какво по различно от спекула. А походът им за децентрализация се оказа компрометиран от обичайните проявления на недъзите на пазара и на най-обикновената човешка алчност. Всъщност поход е твърде силна дума.

В тази връзка наблюдавам с интерес фотографската общност, част от която видя в NFT отдавна лелеяна възможност да направи малко пари от изкуство  в дигиталния свят. С цената на това да обижда интелигентността на (част от) публиката си. Разбирам подхлъзването, но все пак е тъжно.

Иначе (поне за да не бъде чак толкова минорен този текст)... след почти десетгодишен флирт с Fujifilm, пак снимам с Nikon (доколкото снимам изобщо, разбира се) и е голям кеф. За всичкото това време Fuji някак не се придвижиха в посоката, която се надявах, а междувременно Nikon започнаха Z-системата си съвсем начисто, с нов и широк байонет за обективи. През отминалите една-две години стана повече от ясно, че се хвърлят с всички сили в тази посока, което нямаше как да не ме спечели отново.

Надявам се да има как поне малко повече да попътуваме през идната година. И да има повече поводи за снимане. Че за по-мащабни мечти сякаш нито му е времето, а още по-малко мястото.

Наздраве!