Уикенд в сладко-кисел сос

Никога не съм обичал неделните следобеди. Напоени са с онова усещане за край, с което се връщаш обратно в делничните мисли, емоции и задължения. Цяла седмица си чакал уикенда с надеждата за нещо различно, а в неделя следобед това намерение за щастие, осъществено или не, просто се стича заедно с дъждовните капки между отчаяните махове на чистачките по предното стъкло.

В колата е топло и тихо. Мълчим, завладяни от същото това усещане за неосъщественост. Вероятно и двамата сме си представяли различен уикенд. Не знам точно какъв, но със сигурност различен. Моят трябваше да бъде по-бавен, по-лежерен, с хубаво ароматно кафе със студено мляко в ранните утрини, докато слънцето още не се е вдигнало твърде високо, с шума на вълните по скалите на северния бряг на Созопол, с повече искри в очите ти, с чаша бърбън и приглушен chill-out по залез на някоя крайбрежна тераса, с филмовия ми Nikon между чашите ни, с повече мечти и разговори за теб или мен, с разголените ти бедра и рамена, които плажната ти рокля споделя с морския бриз и моите погледи, с повече отдаденост през нощите, в които да не бързаме за никъде, за да се загубим помежду си и да се намерим в другия…

Вместо това пътуваме обратно към големия град, с усещането за нещо пропуснато, всеки към своето си аз, в неделния следобед, когато тишината помежду ни не е нищо по-различно от есенция на умората от двата ни дни заедно. Краката ти са все така голи и изящни на седалката до мен, но сякаш не очакват и не предлагат нищо повече. Плажната рокля е някъде в багажа, а късите ти панталонки те правят повече независима, отколкото съблазняваща. Повече ничия, отколкото моя…

Гледаме се почти с безразличие в китайския, където вечеряме точно толкова безлично, колкото пропиляхме и уикенда, докато неделята безсърдечно изтича заедно с дъждовната вода навън в канавките. Продължава да вали, през целия път до София, измивайки неделната вечер до безцветност.

-За какво мислиш?
-За нищо. – Отговарям машинално, докато бърникам из пилешкото в сладко-кисел сос. Защото как да ти отговоря, че мисля за тишината между нас, която сякаш е изтъкана от фини нишки тъга и че ми е по-комфортно да мълчим, отколкото да търсим общи теми за разговор, които сякаш не съществуват.

Как да ти кажа, че уикендът ни отново не се получи? Както и предишния… и този преди него… защото се опитваме да се обсебим, да се догоним и да се изконсумираме… като пиле в сладко-кисел сос… Понеже не искаш да разбереш, че не искам да те консумирам, а да ти се възхищавам, и че не искам да бъда консумиран, а вдъхновяван…

Как да ти кажа, че краката ти са по-дълги отколкото хармонията между нас, измерена в произволни мерни единици? И че ако на двайсет можех да открия вдъхновението между всеки чифт женски крака, то след трийсет вече знаеш, че това не са били вдъхновения, а обикновени импулси, които евентуално са ги провокирали. И ако на трийсет, женските крака все още са достатъчна причина за ерекция, те никак не стигат за вдъхновение.

Как да ти кажа, че част от мен остана да лежи някъде там на плажа, където сексът бе чудесен, но забързан и задъхан, по софийски делничен, нервен и… дистанциран… без загубването, без преливането, без хармонията, без търсенето, без потъването, без безвремието… защото бе по-лесно да се загубя в пясъка, отколкото в теб…

И как да ти кажа, че плажната ти рокля ще ми липсва?…