Върнах се от Семково в късния следобед. Никога не бях чувал за това място преди. Бърза справка в Google показа, че това било близо до Белица, където Бардо направи парка за (бившите) танцуващи мечки. Дотук добре. Добре беше също и това, че предварително знаех, че трябва да следваме табелите за Велинград малко преди да стигнем до Банско, защото табели сочещи Белица или Семково просто няма. Всъщност въпросното Семково липсва и на картата и с основание. Не намерих такова обаче за факта, че Белица всъщност е град. Впечатлението, минавайки през него никак не те довежда на тази мисъл.

Семково е местност на около 17 километра от Белица, където има три-четири хотела. Всъщност това по-скоро са нещо като хижи или едновремешни почивни станции. Там май можело и да се карат ски някъде наоколо, ако има сняг. Нашето място беше първият такъв хотел. Внушителна гигантска постройка на няколко етажа и поне две крила – нещо като гранд-хотел Търново. Само, че с име „Рила“. Още влизайки вътре се почувствах поне с 15 години по-млад. „Яко соц“, както се изрази по-късно колегата. От поведението и излъчването на персонала, обстановката, ресторанта, стаите, окаяната мебелировка в тях, сивите чаршафи и протъркани хавлиени кърпи. Не предполагах, че подобни места все още съществуват…

На фона на всичко това модерната PVC дограма в работещото крило на бившата почивна станция, сега набедена за хотел и знамето на ЕС опънато на стената ми се сториха някаква пародия на действителността.

Сутринта на закуската, състояща се от нарязани вчера търкалца шпеков салам, подпрени до лъжичка конфитюр, в компанията на две парченца кашкавал и бучица 12-15 грама масло се пощегувах с колегата, че се надявам машината на времето, с която се озовахме тук, да може да ни върне обратно в 21 век. Оказа се възможно… За щастие – предполагам, че на 36-тия час там бих направил ритуално самоубийство пред рецепцията.

Бях там по задължение и безплатно, но не мисля, че някога бих се върнал там отново дори и при тези обстоятелства.