В Пловдив вали ситен снежец. Все по-рядко идвам насам и не зная дали е първият за годината, но така или иначе продължава да е топло и меко и всъщност снежинките още във въздуха почти се превръщат във вода. Със сигурност и този сняг няма да остави спомени.

В кафето до автомивката също няма никого, освен мен и момичето зад бара. Сега откривам, че има и интернет отнякъде – цели две отворени мрежи. Слабичкото радио на iPhone-а ми никога не е откривало нищо. Днес реших да си взема лаптопа и модема на MTel, но второто не се оказа нужно.

Идвам в това кафе от години. Не помня колко – откакто карам някаква кола. Зареждам газ на майка ми за готвене, оставям колата в автомивката и сядам в кафето. И понеже това обикновено се случва в събота рано сутрин (с идеята да изпреваря опашката от коли в автомивката), компанията ми е новият брой на Капитал. Не, че в Пловдив нямам цял списък от хора, които не съм виждал от много време, но някак ми е неудобно да накарам някой да стане в 8:30 в събота за среща на кафе в 9:00 из южните покрайнини на града. Освен Владо Джувинов, разбира се… Но и с него не съм се виждал отдавна :-)

Кафето тук не е нещо особено – преглъщам го с две сметани, но и в близката бензиностанция не струва. Преди време тук имаше двама възрастни души, които обслужваха кафенето. Лелята беше зад бара, а предполагам съпругът и, беше нещо като сервитьор. Всъщност повече от всеки типичен сервитьор днес. С перфектното старание да се почувстваш специален гост. Дори, когато беше облечен по-неглиже неминуемо имаше елече върху ризата си. Посреща всички персонално още от вратата с „Добър ден, господине“ и приятелско кимване. Изправен като войник от Швейцарската гвардия, често преметнал бяла кърпа през ръка. Приема поръчка и сервира с поклон. Нищо, че сигурно разликата във възрастта между него и клиентите му може да е и два-три пъти понякога. Нищо, че кафето не е много повече от невзрачно квартално кафене. „Разбира се, господине“, „Веднага, господине“, „Благодаря ви, господине“, „Довиждане, господине“, „Заповядайте пак“ са дежурните реплики, но биват казвани и с премерена поза и от сърце, което създава онзи приятен микс от закачка и обгрижване, което със сигурност те кара да приемаш този човек като рядко срещан симпатяга.

От няколко месеца за кафето се грижи едно момиче – приятно и мило. Но без възрастния човечец наоколо мястото е студено и празно някак си. Дано да е добре…

Защо разказвам тази история ли… Заради две дребни неща. Свикнали сме да мислим, че няма незаменими хора, което принципно може и да е вярно, но наистина само принципно. Всъщност има хора, без които нищо не е същото, и последното е далеч по-вярно от това, че никой не е незаменим. А другото е, че дори и най-дребните неща са по-истински, когато някой е вложил сърцето си в тях. Тогава, дори и вкусът на кафето спира да има значение…

Накратко за Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

  1. Поздрави от снежна Варна. Въпреки, че съм раждан в Пловдив, така и не го опознах като град.

    Исках само да ти благодаря за страхотния край за незаменимите хора. Никога не съм успявал да дам добър отговор на това, а съм го чувал често. Най-вече при напускане след 3-4 години някъде. После е ставало ясно, че всичко е различно, но вече е било бе значение.

    Отговор

  2. Колкото и все да се мъча да съм по-… прагматичен (ако това е правилната дума) и все да си повтарям как няма незаменими хора, си прав. Без някои просто не е същото. Което пък не винаги е лошо, само дето носталгията е от онези чувства които бъркат в раните и карат хората да идеализират миналото.
    А на Владо и в неделя в 7 сутринта да му звъннеш, сигурно пак ще ти вдигне карайки колело из горите и баирите… ;-)

    Благодаря за текста.

    Отговор

  3. Най-често оценяваме нещо, когато го загубим.

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *