За думите

Отдавна не съм писал нищо в офиса. Но днес е някакъв спокоен петък и на няколко квадратни метра сме се пръснали едва четирима души. Затова ще опитам. Спрях да пиша в офиса, не за да не хабя работно време, а от уважение към думите. Някои от тях заслужават внимание заради това, което казват, а други заради това, което прикриват. А в днешните офиси думите са преизползвана медия, хвърчат насам-натам безполезни и често празни от всякакво съдържание. Запълват пощи, документи, които често никой не чете…

Интересни са ми и реакциите към тях – невинни думи могат да предизвикат бури, а откровенно обидни ги преглъщаме без реакция.

Когато започнах да блогвам се запитах колко мога да съм откровен, колко бих наранявал, колко истина мога да си позволя? И до днес се изненадвам как неща, които са очевидна художествена измислица се възприемат като мое лично откровение и обратното. Вярно е, че си позволявам голяма доза истина, дори и в художествените си измислици, дълбоко я маскирам обикновено, но си е там. И нямам против това да си личи. В това не виждам нищо лошо, макар понякога реакциите да са непредвидими. Един текст преди доста време дори ме раздели с момиче – не болеше – и без това нямаше повече какво да правим заедно… Но… думите…

Могат толкова много и толкова малко… И наличието им или липсата им понякога наистина и истински боли.