За Европа

Някъде по това време, преди година в главата ми се въртяха напълно различни идеи. След това се случи едно лято, което промени всичко. Понякога ми се струваше, че живея в един от албумите на Pink Floyd, чието заглавие също пасваше някак на ситуацията – A Momentary Lapse of Reason… Макар и много скоро да стана ясно, че нашата загуба на… равновесие… си е направо системна и няма изгледи да приключи скоро. Та така – започнахме със Signs of Life, продължихме с Learning to Fly, но бързо ни пуснаха The Dogs of War… заедно с не малко улични (и медийни) помияри…

След чифт, скъсани по жълтите павета, маратонки и 180 дни по-късно и аз се отказах. Защото осъзнаването, че това е Yet Another Movie / Round and Around беше не толкова стряскащо заради самото осъзнаване, колкото болезнено заради пропиляването – на последния четвърт век и на енергията на всички тези хора по площадите. Да имаме толкова много да наваксваме и да пилеем с такава лека ръка време и човешка енергия е непростимо! И историята няма да ни го прости… Както няма да прости, че оставихме толкова факти под завивиките на времето в името на някаква илюзия за помирение, че не научихме по-младите какво огромно зло бе комунизма. А в същото време скелетите и призраците на миналото, съвсем пред очите ни, замазваха и дегизираха себе си и нелицеприятните факти до степен, до която да ги легитимира, да управляват отново държавата и да манипулират всички… Днес, вместо те да са зависими от нашата милост, сега нашето бъдеще зависи от техните капризи (и тези на прислугите им). И няма друг виновен за това, освен българите!

Идват избори – и тези които не са осъзнали, че ще избираме между прогресивна Европа и феодална Русия, значи са кръгли идиоти, без никакво извинение. И тук не иде реч за обичайната дискусия за несъвършенствата на Европейския съюз и как да ги поправим, а за жалост да препотвърдим посоката си като такава. Не иде реч за русофобия, а за способност за отличаване на минало от бъдеще и осъзнаване, че посоката на движение на Позитания и Путинландия сочи обратно на развития и модерен свят.

Тези избори са адски важни, защото след тях има риск да се окаже, че нищо няма да има смисъл. И не само, защото е съвсем реалистично безумна България да изпрати в Европарламента цирковата трупа Пеевски, Сидеров, Бареков и Станишев, а защото това ще означава, че сме загубили всичко. И всички! Дори тези, които не го осъзнават.

При предишни избори само споделях за кой ще гласувам. Този път изобщо няма да бъда толкова дискретен. Тези които не се интересуват от политика или не се съгласни с моите разбирания за нещата, да не ме четат.

Най-близките ми приятели знаят, че в личен план резултатът от тези избори сякаш по-малко ме касае. Или поне се надявам. Но това не означава, че не ми пука. Защото винаги ще ми пука – най-малко заради приятелите, които по една или друга причина ще бъдат последните мохикани на идеята за една подредена, красива и модерна България.

И защото, ако кротичко продължим да си слушаме до края онзи албум на Floyd – той завършва със Sorrow…

A man lies and dreams of green fields and rivers
But awakes to a morning with no reason for waking
He’s haunted by the memory of a lost paradise
In his youth or a dream, he can’t be precise
He’s chained forever to a world that’s departed