/ Лично

За надеждата и страховете

Не знам дали е случайно, че първият текст, с който започна денят ми днес, бе този, с отрезвяващото заключение, че „приятелството се губи в премълчаното“…

![](https://yovko.net/content/images/2012/01/7000248.jpg "Надеждата не е препятствие. Тя е нужна за да го прескочиш.")
Nikon D700 | AF-S VR Zoom-Nikkor 70-200/2.8 @f/3.5
Снощи се видях с приятел, който не бях виждал почти година. Оказа се, че през всичкото това време се е занимавал с нещо, което аз през последните няколко месеца обърнах света да намеря. Днес обядвах с друг, с когото се разминаваме от края на лятото насам. И с двамата усещането беше все едно до вчера сме били заедно и за съвсем малко ни е нямало. Зареждащо е…

Единият е по-малък от мен, а другият теоретично може да ми бъде баща. Единият не живее в България, но продължава да мечтае да направи нещо тук. Другият е направил много, но всеки път щом го видя има нови идеи и планове. И с двамата, само след няколко минути заедно, обикновено започваме да планираме нещо – не всичко успяваме да случим, но това не ни пречи поне да мечтаем на воля – за нов бизнес, за нови идеи или просто за някаква щуротия. С тях двамата никога не сме си премълчвали нищо. Ако не знаем нещо един за друг, то е вероятно защото не му е дошло времето да си го разкажем, но не и защото има някакви пречки да го споделим.

Единият преди време захвърли всичко за да се занимава с нещата, които обича и харесва. Другият го е направил преди много години. Аз също го направих неотдавна, макар още да имам какво да изисквам от себе си в това отношение, което съзнателно е оставено за малко по-късно. Но не за това иде реч, а за… искрите енергия и за решенията, които взимаме. Защото сякаш много от тях са в контекста на някакъв страх. Страхът да не загубиш работата си, да не останеш сам, да не ти разбият сърцето, да не можеш да си плащаш ипотеката, да не можеш да осигуриш бъдещето или – недай боже – прехраната на децата си… И макар всички тези страхове да са нещо реално… как очакваме да бъдем щастливи хора, ако непрекъснато взимаме решения от позицията на страха? И не – обратното не е безотговорност – изобщо не е безотговорно да бъдеш на мястото си, да бъдеш себе си и да взимаш решения от позицията на надеждата. Защото надеждата трябва да е по-силна от страха… понеже правейки това, в което влагаш сърцето и душата си, то ще е страхотно и хората ще го харесват – и няма начин да не го оценят. Няма логика да останеш без работа, ако работиш това, което обичаш и влагаш душа и енергия. И дори да се случи ще е краткотрайно, докато някой го забележи. Няма да останеш сам, раздавайки сърцето си – оставаш сам, именно когато започнеш да го пестиш и предпазваш от рани, забравяйки, че то е създадено да се облива в кръв.

Надеждата не е безотговорност, а сила. Не е препятствие, а средство да го преодолееш. Да прескочиш себе си.

Страхът е пазител на статуквото, унищожителният покой в блатото на обезверението. Той не може да донесе промяна. Единствено надеждата е това, което може да ни заведе някъде другаде. И вдъхновенията…

Йовко Ламбрев

Йовко Ламбрев

Инженер, IT и интернет експерт, предприемач и блогър. Понякога запален фотограф. Фен на книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

Повече
Етикети: Лично
За надеждата и страховете
Сподели

Абонамент за yovko in a nutshell