За ССС, пътят, истините и живота...

Не се вслушвай в съвети – така вместо своите грешки ще извършваш чужди. (Бърнард Шоу)

Не помня кога точно се запалих по темата свободен софтуер, ако трябва да бъда честен се запалих първо по Linux и то в онези му ранни години, когато тази операционна система (напълно откровен съм) на нищо не приличаше. Бях в университета, Интернет точно прохождаше из българските земи. След казармата реших да използвам Linux за десктоп, въпреки всички ядове около това начинание – трябваше да решавам със седмици и месеци най-обикновени проблеми като кирилизация, печат, неподдържан хардуер. Но потенциала на системата, който за мен се заключаваше в нейната ОТВОРЕНОСТ беше огромен и оценявайки това, за мен беше важно да бъде уловен акцента за тази ОТВОРЕНОСТ. Да не бъде пропуснат фактът, че това не е само някаква си хакерска технология, а че това е носител и на идея, на мироглед, на житейска концепция, на хакерска култура.

Тогава общността на потребителите на Linux и другите подобни му, се заключаваше горе-долу единствено около един пощенски списък – старозагорския LUG-BG – най-често там се дискутираха технически проблеми – много рядко в онези години се говореше за идеология, с малки изключения. Разбира се, че бях записан там. Там за първи път се опитах да накарам някаква общност да изяви гражданска позиция, да дефинира текст, който да разпратим на бизнеса с идеята да го провокираме да опита софтуера с отворен код. Бях подкрепен от смешно малко души. Вярно е, че и инициативата не беше добре обмислена и беше стрелба в тъмното, но въпреки това аз изпратих писмото – в хартиен вид, с пликове и марки насам-натам. Някои от получателите му тогава, в момента вече използват адски много такъв софтуер – дори са базирали бизнеса си на него. Съвсем не твърдя, че онова писмо е причината, но дано е било смигване, каквато цел имаше всъщност.

Аз също като един IT човек бях налапал въдицата откъм техническата страна на нещата, но в личен план бях разочарован, че хората в списъка предпочитаха да си стоят пред мониторите и да си харесват Linux и свободата си, но не пожелаха да направят усилие за да я разкажат на останалите. Да се занимаваш с Linux по онова време за много хора бе това, което ги правеше различни и интересни за останалите и те не искаха да си губят времето с lamers и да им обясняват нещата – дали от мързел, дали за да не девалвират ореола си на гурувци. Навярно истината е, че беше твърде рано.

Някъде по това време вече съществуваше моят личен сайт, който неволно се превърна в нещо като малко порталче за Linux, където събирах разпилени из мрежата ресурси и малко собствени статии и документи за това как да се реши този или онзи проблем, и разбира се доста нахъсващи новини, които се превърнаха в стил на сайта. Наскоро бях критикуван, че това е един от проектите, които съм изоставил. Да – направих го, защото това загуби своето значение. Linux center изпълни целите си и то много добре. Време беше за нещо друго. Всъщност на критиката отговорих, че не са важни проектите, а това колко огън си запалил с тях, а аз имам своите свидетелства, че съм запалил толкова много, че малко от критиците ми могат да се похвалят със същото, което ми е достатъчно да съм доволен от себе си.

За щастие в LUG-BG и на още няколко места след време започна да се говори за някаква организация, която да представлява общността пред другото нормалното общество и да е в състояние да организира и подкрепя разни прояви, да изразява позиции и мнения. Така след още няколко месеца, да не кажа години, след много спорове и скандали се роди Сдружение “Свободен софтуер” (ССС), роди се малко скандално и полумъртвородено, защото заради поредица ожесточени спорове при подготовката и след направено учредително събрание и избран управителен съвет и забавени документи в София, хора от Варна се взеха в ръце и го регистрираха там. Фактът сам по себе си бе хубав, изпълнението обаче не особено джентълменско и разумно. В резултат няколко месеца по-късно регистрираното сдружение не бе направило дори едно публично изявление за появата си. Софийската група се бе дистанцирала леко обидена или най-малкото равнодушно безразлична. ССС буксуваше във варненските пясъци. В създаването на втора организация по тази схема никога повече не бих участвал.

Опортюнизмът е характеристика на българското общество напоследък, двойно по-опасен е в хакерските общности, които са принципно съставени от чешити (в най-добрия смисъл на думата) и хора с ярко присъствие, поведение и позиции. Съответно консенсусът рядко е лесно постижим.

Генералната грешка на ССС беше, че не бяха дефинирани ясни принципи, които да бъдат фундамент на организацията. ССС не бе в съгласие със себе си, когато се случи. Имаше някаква бегла представа за посоката, в която трябва да върви, но така и не успя да я дефинира заради липсата на ядро от хора, които да заложат авторитета си и да поемат риска от грешка в посоката. Този проблем погубва ССС и до днес.

В същото време на една бира с Пейо решихме да направим инстал-фест. Аз му споделих, че е много тъжно, че в България не се е случвало такова нещо, че това е работа на студентите и университетите ама те като не се сещат е добре да вземем да им покажем. Речено-сторено – Пейо го взе присърце и през лятната си ваканция в Пловдив обърна сто места и не миряса докато не намери една зала, където се случи и първият инстал-фест. Пейо е човекът, дами и господа, който направи това възможно – всички останали само му помагахме. Да – аз може и да съм го побутнал, но той заслужава всички овации. Именно след края на този фест в колата на Стоян Мишинев на път за вкъщи се появи идеята за OpenFest, като една амбициозна надстройка.

Последва феста в София, направен от “Линукс за българи” в Матрицата. После и този в Чепеларе – всъщност именно на феста в Чепеларе бе постигнато съгласие софийската група, няколко души от Пловдив и хората регистрирали ССС във Варна да си подадем отново ръце и да направим ССС жива организация. Имаше и среща в София за сближаване на позициите.

Опитахме – и почти се получи, всъщност щеше да се получи ако не беше толкова неясно и до момента накъде отива Сдружението. Онази мъдра мисъл, че ако не знаеш къде отиваш няма значение кой път поемаш, е в сила и до днес. Сдружението от първите си дни страдаше от един фундаментален недостатък и няколко комплекса. Недостатъкът бе следствие от тези комплекси като че ли, но в същото време и тяхна предпоставка. Някои от хората, които setup-ваха организацията в голям процент бяха недостатъчно наясно със собствените си представи за него, за жалост някои от тях дори не бяха положили усилия да се вгледат детайлно в концепциите, които защитаваха. Дори в Управителните съвети (УС) попадаха хора, които не знаеха за различията между свободния софтуер и софтуера с отворен код, дискусия която се появи едва на втората година от съществуването на сдружението, с отказа на Столмън да гостува на OpenFest. Да той беше поканен и аз лично бях замесен в неговия отказ, защото отказах да предефинирам визията и името на празника, Stallman настояваше да се казва FreeFest, но затова малко по-късно…

Двата комплекса, от които страдаше ССС шеговито наричам за себе си Комплекс на Котарака Леополд и Комплекс на абсолютната демокрация. Единият комплекс също бе следствие на другия – производна един вид… derivative 😉

Комплексът на абсолютната демокрация, може да се нарече и комплекс на абсурдната демокрация, защото проявата му допускаше абсолютно всеки идиот (а такива имаше в изобилие от време на време) да се вклини в някой от списъците на сдружението и да предефинира концепции, които пращаха по дяволите усилия, положени от много хора в продължение на месеци. Сдружението никога не е имало рефлексивен защитен механизъм за да се предпази от такива набези. Реакциите отвътре бяха точно два вида – едните благосклонни заради въпросната абсурдна демократичност, които моментално делегираха статут на равен на всеки с идеи, дори и те само да разводняваха темата. Разбира се, имаше и добри идеи, които обаче ССС просто нямаше сили да осъществи. Другата реакция беше зла и наритваща, която в общия случай също не беше полезна. А всъщност решението бе простичко – ако ССС имаше своят фундамент от хора и концепции – решението се казва принцип на репутацията. А репутацията не се получава, тя се гради – всеки беше добре дошъл в ССС – чудесно – всеки, който направи нещо за ССС (повече от това да вдига шум в листите) постепенно си гради репутацията и правото останалите да се вслушват в идеите му. Ако не си направил нищо – вземи прочети най-напред ние за какво се борим и тогава плямпай. Ама не, моля ви се, как така ще строяваме хората, нали всички сме равни… Тази криворазбрана демократичност позволи много шум, много случайни хора и много разводняване, което постепенно, но сигурно убиваше ентусиазма на много от хората в ССС.

Нещо повече, стигаше се до абсурди в УС (поне в този, в който аз участвах) решенията да се взимат не с обикновено, не с квалифицирано, а с абсолютно пълно мнозинство!! И познайте – да се питат останалите членове дали случайно нямат нищо против. В последното няма нищо лошо, но просто е невъзможно всички да мислят еднакво – не може някой от време на време да няма нищо против. Тази абсурдна демократичност доведе до това един-двама с по-особено мнение да са в състояние да блокират решения на УС и дори да искат отмяната им. Хора, които не са участвали в работата на сдружението с месеци се появяваха изневиделица и предефинираха отдавна взети решения. И то почти без съпротива. Стигаше се до абсурди, в които ССС за малко да оттегли подкрепата си за внесения Законопроект за използване на СС в ДА, защото някои текстове не били съвсем добри, а сдружението просто беше длъжно да подкрепи такъв закон пък ако ще в него да има и текст за легализиране на марихуаната. Нямам представа дали изобщо някъде е имало толкова болна изпълнителна власт, колкото в УС на ССС (поне в първите два), донякъде заради нерешителността на председателя му. Това бяха толкова безлични УС, че така и никой и до днес не вярва, че не аз съм бил Председател на УС на ССС. Просто външния свят така и не видя някой друг освен мен, нито пък Председател на УС, който ясно и ярко да се появи на светло. Истината е, че аз никога, ама никога не съм бил (нито за секунда) Председател на УС на ССС – за няколко месеца бях член на УС, преди да подам първата си оставка, но не и Председател. Всъщност не съм и учредител, ако трябва да сме прецизни.

Между другото тук е мястото да благодаря на сегашния УС, без усилията на който OpenFest 2005 навярно нямаше да бъде възможен. Те наистина бяха категоричния изпълнителен орган, заради което всъщност един изпълнителен орган бива избиран.

Моята лична грешка по онова време бе, че твърде късно подадох оставката си – надявах се, че нещата могат да се променят и без кардинални мерки и затова ми попречи вторият комплекс, този на добрия котарак Леополд – нали помните онова филмче “Друзя, давайте жить вместе…” и да бъдем приятели… Понеже малко хора можеха да поемат риска да бъдат лоши и да кажат някому – ти имаш още да учиш преди да раздаваш акъл – можех аз да го поема, правех го, но заради криворазбрана дипломатичност не винаги. Колегите ми в ССС ме оставиха да бъда неформален лидер, но не винаги усещах подкрепата им. Те предпочетоха да оставят конфликтите да се прехвърлят на лична основа, защото да речем аз мога да си го позволя, отколкото да решим проблема принципно. С идеята да сме възпитани и отворени за всичко и всички, жертвахме добри идеи, добри контакти и полезни хора.

В това число включвам и себе си – считам, че участието ми в ССС беше полезно. Само за няколко месеца (около 6) направих всичко възможно, което зависеше от мен ССС не само да заяви своето присъствие в публичното пространство, но и да бъде изстреляно в орбита. За шест месеца имахме проведени няколко публични дискусии, партньорства с Интернет общество, Центъра за изследване на демокрацията, Червената къща, Интерспейс. Сдружението се превърна във фактор, със собствена позиция и облик. Журналистите ни търсеха за мнения, няколко месеца по-късно получихме и подкрепата на Президента на България за OpenFest, създадохме лобита в бизнес средите, общини, политически структури, младежки организации. Направихме самият фест. Спомням си, че на пресконференцията на АБРОК ми беше казано, че не се е чувало за нова организация, която за година да свърши толкова много работа. Радвам се, че много от тези неща се случиха благодарение и на мои лични усилия – не съм очаквал благодарности или почести, никога не съм се интересувал от славата, въпреки че съм чувал (навярно повечето) приказките зад гърба ми за мен и моите болни амбиции. Последното беше изключително оригинално формулирано, че “всяка конспиративна теория на този свят е дело на масоните, евреите или Йовко Ламбрев” – благодаря, посмях се от сърце и ще си го запиша в архивите.

Истината е, че ако исках да съм известен или пък да съм звезда нямах нужда от ССС за да го направя, мисля че съм дал в пъти повече на ССС отколкото съм взел от него, ако изобщо имам някакви лични ползи. Това, че се превърнах в медийна звезда бе следствие от нежеланието на ССС да напусне виртуалното си бомбоубежище (домейна fsa-bg.org) и да заговори с хората и организациите извън мрежата. Аз не исках да ставам говорител на ССС, сив-кардинал в сянка или псевдо-председател на ССС, но журналистите и партньорите ни предпочитаха да си говорят с мен, защото или не виждаха с кой друг да си говорят или пък нещата рано или късно пак стигаха до мен и необходимостта някой да се нагърби с някаква категорична позиция, често отвоювана вътре в ССС.

ССС така и не реши дали е само пощенски списък, фен-клуб, координатор на проекти, Linux-партия или каквото и да е друго. Не реши дали ще защитава само свободния софтуер или и този с отворен код, всъщност не съвсем – преди време уж решихме да не поставяме граница, да не се делим. За нещастие това не бе устойчиво решение, както почти всички други. За жалост – парадокс или не – появата на Stallman в България имаше негативен ефект върху ССС – втвърди позиции, на хора, които преди защитаваха толерантността и съгласието. Комплексът Леополд не проработи именно, когато трябваше…

Аз винаги съм предпочитал дефиницията на OSI за софтуер с отворен код. За мен дефиницията на FSF за свободния софтуер е единствено морален еталон, който е ориентир за останалите да не се отклонят твърде много от идеята. Stallman еталонизира свободата дотолкова, че отрича еволюцията и развитието и – тази свобода, която наричам стерилизирана в буркан. Тя има своят смисъл и значение, но е безполезна на практика – тя се пази именно както се пази еталон, под похлупак, без въздействие с околната среда, дори агресивно понякога. Тази свобода не отговаря на много въпроси, които в реалният свят биват задавани, тя не вижда смисъл да го прави доколкото смисълът на един еталон е да бъде именно еталон. Другата концепция за софтуер с отворен код, макар и не толкова строга има и човешкия си и бизнес облик, търпи предефиниране в крачка, непрекъснато се променя и развива. Не е по-добра, не е по-правилна, но е по-витална – не се страхува да влиза в релации с околния свят и не се затваря в себе си. Аз използвам и двете формулировки и си мисля, че е грешка те да се абсолютизират и противопоставят една на друга, напротив те имат своите значения, като два различни прозореца към едно и също нещо. Ако трябва да избирам обаче (и съм го казвал и преди) лично за себе си аз избирам виталността, не еталона. Еталоните имат смисъл за лабораториите и музеите, в реалният свят използваме копията им.

Перфектният баланс би бил именно този – съвместното съществуване. В България имаше два синода, две СДС-та, няколко БЗНС-та – да се дели общността на привърженици на свободния софтуер и такива дето харесват open source е не глупаво, а тъпо. Това написах и на Stallman, малко по-нежно разбира се, знаейки прекрасно, че това ми гарантира отказ. За щастие той беше тук в България по друг повод, може би твърде късно, както написа самият той в последствие, но нямаше начин това да се случи на OpenFest. Парадоксално, но факт.

Моята лична визия за ССС винаги е била, че това трябва да бъде организация, която да бъде лице на общността на привържениците на FOSS в България, интерфейс чрез който тази общност да си говори с останалия свят и организация, която трябва да има своето присъствие offline, извън мрежата. ССС трябваше да бъде активна организация сред хората, в обществото, да носи идеята сред обикновения свят, защото виртуалното присъствие на ССС в мрежата има точно никакво или почти нулево значение за обществото, тъжното е че дори и виртуално ССС и до днес не присъства добре.

Единствената организация, която може да бъде този интерфейс е ССС, но до момента резултатът не е бляскав. Нещо повече, имиджът на ССС в общността също не е ясен. Релацията на ССС и общността също. Разбира се, че няма как една толкова разнообразна общност да има единно мнение.

Последното ми (този път наистина последно) напускане на ССС беше заради отчаянието, че ССС някой ден е в състояние да се промени. Всичко, което съм правил покрай ССС бе трудно. Понякога заради самото ССС. Подарих три години от своя живот на сдружението (тези преди това не ги броя) – три години, в които трябваше да жертвам свободно време, приятелства и контакти, за една организация, която не пожела да създаде елементарни механизми за оцеляване, за управление на проектите и хората си, една организация, която и до днес не е в състояние да вземе категорично решение за каквото и да е, страхувайки се вероятно и от сянката си.

Аз съм доказал пред себе си, че мога да случвам нещата. Нямам нужда да се доказвам пред когото и да било в това отношение. Имам своите планове и идеи и искам да имам механизъм те да стават лесно. И без това са непосилно трудни за да хабя енергия в спорове и дискусии.

Не, не съм нетолерантен към чуждото мнение, но мога да си позволя да рискувам да дефинирам граници – поне това съм си отвоювал. Не съм попречил на никого да изгради своя собствена репутация или самочувствие – помагал съм на всички добри идеи, дори понякога да не ме интересуват като поне не им преча. Мога да си позволя да инициирам нова организация, която да работи по друг фундаментално нов и различен начин. Повече не ме интересуват безличните масови организации без бариерата на репутацията – политическите партии в България са типичният пример – те са кошмарни копия на ССС.

Най-големият ми проблем със ССС е липсата на усещане за екипност, за онзи екип, в който дори като се издъниш да чувстваш, че някой ще застане зад грешката ти и теб. Това усещане се е получавало покрай някакви действия (като правене на OpenFest, например), но това бяха по-скоро хора от общността, а това че част от тях са членове на ССС беше по-скоро подробност.

Напускайки ССС аз си оставам обикновен човек, който е част от тази общност и съответно ще участва в различни проекти и инициативи, наравно с останалите. Това, което винаги съм искал да почувствам (и досега не успявам достатъчно) е именно усещането за общност и организациите в такъв контекст нямат особено значение. ССС има нужда от лидер и от ядро, което да стои зад него. ССС има нужда от смелост да се самоопредели накъде отива – много по-безболезнено би било да тръгне в грешна посока, отколкото да се лута, както досега. Стискам палци на ССС и искрено се надявам то да намери своя път. Алтернативата на това е нещо много тъжно.

В този ред на мисли, грубата грешка която се прави е че Фондация „Отворени проекти“ или Open Projects Foundation (OPF) е някакъв паралелен субект или наследник на ССС – не е. И няма да бъде. За нищо на света! Новата фондация си има доста различна визия и цели, някои от тях са общи със ССС, но доста малко от тях, всъщност. Всякакви паралели със ССС или FOSS-общността са погрешни. Фондацията няма амбицията да представлява някаква общност, течение или идеология, нито да се състои от тях. Тя има няколко ясно изразени цели – подкрепа и управление на проекти в областта на свободната култура, свободния софтуер и свободното споделяне на знания. Толкова. Точка. Надявам се тя да е пресечна точка и на други общности, затова не ни затваряйте в света на свободния софтуер. Отчасти това засяга технологии, отчасти изкуство и култура, отчасти дори дигитални човешки права. Фондацията е инструмент за управление на такива проекти – нищо повече. Хак, а не цел.

Ето още малко история преди да дискутирам темата за тайното и явното и създаване. Идеята за такава организация се върти в главата ми от доста време насам. Споделял съм я с различни хора, за да я избистря сам за себе си. За първи път публично я споделих с членовете на ССС малко преди последното Общо събрание това лято. Тогава наистина мислех, че е добре това да е паралелна структура (сега оценявам това като грешна концепция), която стегнато ясно и бързо да управлява проектите на ССС, а ССС да остане масовата, тромава и леко неподредена структура, която да защитава идеята. Така и се опитах да я дефинирам тогава – изобщо нямах идея дали трябва да е фондация или не – това беше решено окончателно едва преди две-три седмици. Тогава идеята бе приета със смесени чувства, поне на база сигналите, които достигнаха до мен. Малко или много се появи някакво подозрително напрежение. Може би защото нямах отговори на доста въпроси. Знаех, че нещо трябва да се направи, но не знаех точно какво, как и кога… Не можех да разкажа твърде много за тази идея не защото не исках, а защото не я бях изчистил за себе си. Хората, с които разговарях споделяха своите виждания, предлагаха други неща и аз просто слушах, чакайки да дойде момента, във който идеята ще изкристализира сама. Силно важен за мен беше акцентът за свободната култура, тема която за ССС винаги е била интересна, но малко или много като за IT структура е стояла встрани от фокуса. Затова потърсих хора от света на изкуството – тези, които познавах, с които бях работил, с които знам, че сме на една вълна и отново говорих с тях, оставих ги те да говорят и слушах.

След всички тези разговори предложих на 6-7 души да се видим един ден и заедно да обмислим нещата – до този момент не съществуваше нито един написан документ дори, който да бъде показан! Хората бяха различни – един икономист, един политик, един художник, един хакер, един актьор и т.н. По един – не защото са най-добрите, а просто защото бях работил с тях и им вярвах, защото мислим еднакво, защото знам, че при нужда дават всичко от себе си. Не казвам, че няма и други такива – напротив, навярно има и по-добри от тях, от мен, но това беше лесно, беше пред очите ми и вършеше работа. Един-двама се отказаха, ентусиазмът по едно време намаля – нормалният равновесен период за всяка идея – по едно време и моят ентусиазъм попритихна без ясната визия как точно да го направим.

Наближи OpenFest 2005 и конфликтите в ССС заради липсващото самоопределяне, ССС в някаква част не можеше да приеме твърде широката формула на идеята на OpenFest. Аз се отдръпнах от координирането на тази проява, заради много сериозен личен проблем със здравето на баща ми, който четвърта поредна година е между този и онзи свят, за щастие този път отминал бързо, за жалост не без последствия. Отчасти бях дълбоко подразнен, че отново за пореден път някой в ССС чака аз да подема инициативата на поредния фест, аз да кажа датата, аз да забутам нещата. Вярно е, че аз съм отговорен за идеите си, но ако OpenFest е празник на всички, то той не би трябвало той да зависи толкова силно от мен. За щастие се намериха хора, които поеха тежестта на раменете си и я изнесоха достойно (за не знам кой път го пиша – поклон към всички ви!). Срокът беше кошмарно къс, пари нямаше никакви, а на всичко отгоре ССС изпадна в идеологически дискусии, които блокираха на моменти дори УС. Нямаше работеща организация, която да прокара чисто технически през себе си събитието.

Избеснях! Избеснях, защото разчитах на тези хора! Избеснях, защото им вярвах и защото си мислех, че една усмивка към общността е по-важна от някаква шибана свята концепция, защото си мислех, че пред това да няма никакъв OpenFest е по-добре да има някакъв OpenFest макар и не идеален. Избеснях и защото много от тези хора бяха онова умерено толерантно към различнията ядро на ССС, което позволяваше балансът да съществува и да държи ССС върху релсите вече трета година. И тези хора само допреди няколко месеца работеха за този баланс, а сега предпочетоха твърди и безкомпромисни позиции. Аз не веднъж бях писал, че ако някой ден трябва да правя избор в ССС, ще го направя, но от този избор няма да спечели нито едното, нито другото крило. Аз съм човек на компромиса, крайностите не ме привличат, нито нищо, което не търпи предефиниране.

Затова и напуснах ССС – това, беше поредната капка, която преля личната ми чаша на търпението. Предпочетох някой ден със същите тези хора да мога да си стисна ръката и да се видим на бира, отколкото да се гледаме накриво. Предпочетох приятелството (макар и леко по-хладно за известно време) пред идеологията и концепциите.

В същия момент осъзнах, че ако тази година OpenFest се случи ще е цяло чудо и за догодина в никакъв случай не бива нещата да се случат отново по същия отчаян и нервен начин. Така идеята за друга организация, която да е стегнат и малък management орган, който най-малкото да може безпроблемно и бързо да се занимава с фактури, разплащания и договори е крайно належащ. Потърсих отново хората, с които бях говорил преди, говорих и с потенциални партньори – други съществуващи до момента организации – помолих “Интернет общество” да спасят ситуацията за OpenFest 2005 в случай, че не можем да избутаме през ССС някои от нещата и искрено благодаря, че приеха всички главоболия, които им се случиха в последствие. Малко хора знаят как писахме проекти с тях (Пейо и Хриси, отново поклон!), с десетки редакции и подписи, тичане из София, включително из разни болници и клиники, където временно бяха хора, които можеха да подпишат, за да може в последния миг да внесем акуратни документи за финасиране. Беше като в абсурден филм! Вени, Юлия, Деси, Митко, едно огромно благодаря!

Но да се върна към фондацията – един от отказалите се се върна, помислихме за още хора и някак си балансът на принципа – малко техничари, малко хора на изкуството, един такъв, един онакъв, с интереси в тази или онази област се закрепи на тези десет души, които са подписали учредителният акт.

По отношение на тайнствеността – тайнственост не е имало. Имах някакви тревоги, че ССС може да приеме това за форма на преврат или fork, затова не продължих да дискутирам темата в списъците на ССС, което пък ме лиши от възможност да я дискутирам изобщо, защото на практика нямаше къде другаде да я дискутирам online. Но тъй като никога не е стояла идеята това да е широкопредставителна организация изобщо не считах това за нужно. Обсъждах я с различни хора наживо по различни поводи.

Това, че досега съм бил свързван със ССС не означава, че всички други начинания, в които участвам трябва да са такива охлодемократични, това, че съм IT човек не означава, че не бива да правя неща извън сферата на IT-то. Опитът ми с отворените модели без ясна посока е твърде горчив за да повтарям грешките си. Всъщност и всеки успешен open source проект е тръгвал от малко ядро хора, което в последствие се превръща в общност.

Да създадеш нова организация е риск, тя тепърва трябва да гради авторитет и да печели доверие. Мисля, че никой в OPF не храни излишни илюзии за обратното. Мисля, че и никой в OPF не иска да разчита само на наследени авторитети от ССС, някаква общност и така нататък. OPF дори не трябва да бъде възприемана в IT-смисъл – това не е браншова организация. OPF е нещо различно, каква ще е съдбата и ще покаже времето и общите ни усилия.

Гадно ми да говоря, че съм избрал тези десет души, а не други десет, защото не съм ги избирал. Да, предложих на повечето да работим заедно, после те предложиха други имена и така се случи екипа. Ако някой е побързал да се почувства филтриран и засегнат, моля за извинение, но мисля, че наистина е избързал да се обижда. Надявам се този текст за внесе необходимите разяснения.

Стремежът беше ядрото да бъде максимално малко и стегнато за да избута тежките първи месеци до една-две години. Има много механизми, които сме заложили да се присъединяват нови дарители и членове на Съвета на фондацията, тези които не могат да бъдат такива, могат да бъдат асоциирани членове или просто да работят във фондацията доброволно или срещу заплащане – да ще се стремим да се възмездяват усилията на хората във всеки проект и финансово, не само морално за да може нормално и професионално да движим проектите си. Ние не се ограничаваме само до тези десет души, които създават организацията. В момента е по-лесно, чисто юридически да са малко, иначе регистрацията е по-страшна и сложна. Всеки който има идея или проект може да помоли за съдействие, да си менажира сам проекта, като бъде нарочен за програмен директор, фондацията има идеи за проекти, които не може да изпълни сама и ще сме много щастливи ако някой друг ги изпълни и преди нас. Идеите ни са CC-BY.

Отричам обвиненията за затвореност със следните аргументи:
– Фондацията има два органа за управление – Съвет на Фондацията (състоящ се от всички учредители, които са и дарители и тези, които ще се включат в последствие) и Управителен съвет от 5 души, които са изпълнителният орган.
– Всеки който иска да се включи в Съвета на Фондацията трябва да дари някаква сума и да кандидатства пред съвета, ако бъде одобрен той става равноправен член на Съвета на Фондацията и може да избира и да бъде избиран за всички ангажименти и позиции във фондацията със всички прилежащи права и задължения. Забележете – това е бариерата на репутацията и взаимния контрол – всички предишни членове на Съвета преценяват следващите (целият съвет на фондацията, а не само Управителния съвет).
– Обратно, ако Съвета на фондацията си хареса някого, който припознае за човек, който е важен за целите и екипа на фондацията той може да го покани да се присъедини.
– Отделно Учредителният акт/Устав дефинира почетно членство, асоциирани членове и др.

Това не ми прилича на затворен около себе си приятелски кръг, струва ми се? Колко по-отворено може да бъде направено – следва само познатият вече хаос – бариерата на репутацията ще остане задължително, поне докато аз имам нещо общо с тази Фондация. Тя е важен акцент за да не може безпрепятствено Митьо Куката или Пепи Гипса да засилят един милион и да правят каквото си искат. Съвета на Фондацията трябва да има право да филтрира хората по репутация.

Общото между тези десет души в момента е, че вече те имат няколко проекта, с които са свързани и фондацията се случва за да ги осъществи. Подходът е прагматичен – нужна е организация – създава се. Аз също имам няколко проекта, които искам да направя до края на дните си и OPF е моята формула да го осъществя – тези проекти нямат връзка или поне не толкова близка с много от нещата, които съм правил преди. И имам своето право да го направя. Очакванията за това какво някой мисли, че трябва да направя не е нужно да съвпадат с моите намерения.

Дадох на FOSS-общността години усилия, години жертвано лично време и не искам дори благодарност. Не се оттеглям в истинския смисъл да думата, но просто чисто човешки и лично искам да направя нещата, които вярвам, че са полезни да бъдат направени. OPF е моят избор в момента. Ако някаква част от тази общност реши да ни помогне това ще бъде оценено и приветствано при всички случаи. Никой не е казал, че те няма да са част от OPF. Но OPF се случи точно както трябваше да се случи и това не можеше да е с публично разтръбяване и фанфари в големи зали с много хора. Няма смисъл. Дори с риск някой да е очаквал друго. И да ми се понамръщи някой. Не съм филтрирал хора, просто с няколко от тези, които са непрекъснато около мен решихме да направим най-трудното – да поставим началото – всеки с нашите намерения и разбирания е добре дошъл в последствие – нека мине регистрацията, а това са няколко седмици/месеца време.

Напоследък не съм привърженик на публичните дискусии, те са чудесен ориентир, когато трябва да избистриш някоя идея, но не винаги – първо защото нещата там се размиват, често до размери, в които секва ентусиазма и на най-запалените, а и защото – ПО ДЯВОЛИТЕ – колко пъти трябва да го напиша? Фондация Отворени проекти не е масова организация – това е организация, която ще събира дарения и финансирания и ще управлява ресурси и средства по различните си програми. Тя не е активен представителен орган, а само управленски такъв. Тя би подкрепила всеки проект, който съвпада с целите и, без значение дали той идва от ССС или някъде другаде, тя е независим юридически субект и не представлява някаква конкретна общност нито на основателите и, нито на бъдещите си дарители. Ще бъде регистрирана в обществена полза въпреки тежката и скъпа в последствие процедура за това. Максимално прозрачно и явно ще оповестява на сайта си всички финансови транзакции по проектите, които движи, доколкото е възможно и позволено от закона, разбира се. Единственият документ, който съществува в момента е това, което се чете на сайта на фондацията и е нещо като манифест. Да, няма друг, затова няма какво да публикуваме. Има само Учредителен акт, който ще бъде публикуван като мине през съда.

В заключение:

Фондацията е различен субект, с напълно свое лице, тя ще се занимава с култура, с читалища, с различни други проекти, но не и непременно със свободен софтуер. Тези десет души не са окончателния личен състав – те са само учредители. И са няколко души, които са се съгласили помежду си да движат няколко проекта. Това, че някои от тях имат пресечни точки със ССС е повече случайно, отколкото търсено – ако погледнете десетината души ще видите, че повечето нямат нищо общо със ССС. И не разбирам защо изобщо дискутираме такива паралели. Те нямат смисъл!

Новата организация не е сдружение, няма за цел да обединява масите и да ги води към победи. Това е простичък мениджмънт инструмент… Проектите са налице, нужен им е субект, който да ги случи – нищо повече… Това не е еволюционна стъпка, нито fork или продължение на ССС, който е очаквал нещо подобно от мен просто се е заблудил. Фондацията може да си партнира както със ССС така и с други подобни организации и свободният софтуер е само една от темите, които са във фокуса на фондацията. Нo никакви преки паралели между ССС и FOSS-общността в България не следва да бъдат търсени и правени.

*Всичко по-горе е моето лично виждане за нещата от близкото минало, възможно е те да са се случили по начин, различен от този, който моите сетива са уловили, но моята визия принципно няма как да е базирана на нещо различно от моите собствени усещания. *