За усмивките и хората

В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола – старият Дявол –
в дома си на чашка абсент.
(Хр. Смирненски)

Тя се появи след точно петминутно закъснение – съвсем приемливо за жена и достатъчно кратко за да не започна да се чувствам глупаво пред входа на хотела.
-Къде отиваме? Вече е малко прохладно за разходки. Вечеряла ли си? – попитах.
-Обикновено не вечерям. А ти?
-Аз обядвах едва преди два часа и не съм сигурен, че искам да виждам храна.
-Значи сме на по питие.
-Ако искаш тук – има някакъв Bebop бар, но едва от вчера съм тук, а и нямам навика да ходя сам по заведения.
-Навярно просто е безобразно скъпо и нищо повече, но аз също нямам идея. Знам само един клуб наблизо, но той е по-скоро дискотека.
-Не ме води на дискотека, please…
-С тези дънки съм повече за бирария отколкото за лъскавия Radisson. Моят хотел е същия кич. Хайде да намерим някоя бирария.
-Хайде! Аз съм и със скиорско яке – този път реших да не си нося официални дрехи.

Беше с късо кожено палто и дънки, които можеха да стоят така само върху много хубави крака. Извадих късмет – сред дебелогъзите чехкини отивам на кръчма с много секси гадже, навярно защото е българка. Само след две преки намерихме някакъв пъб.

-За кой път си в Прага? – попита ме още на улицата тя.
-За първи – ако не броя един транзитен престой на летището преди време.
-Е, значи аз водя – била съм вече тук два пъти.
-Затова ли знаеш дискотеките в центъра?
-Аха. А ти какво правиш в България? Там нищо не се случва.
-Случва се. Ако си го случиш… а това ми харесва.
-Откъде намираш толкова ентусиазъм?
-Нали ти казах – харесва ми. Чужбината не ми понася – ако знаеш колко мразя да пътувам, да спя по хотели, колкото и лъскави да са, да няма с кой да си поговоря на български. Криво ми е…
-Никога няма да успееш в България.
-Да успея в какво?
-Не знам – в бизнеса, в живота. Там всички ти завиждат и ти пречат – сигурна съм.
-Поне да имаше за какво да завиждат. Нима в чужбина е различно – какво да правя тук – да работя за заплата за някаква голяма компания, да живея на кредит и да се страхувам да не ме изритат след поредната рецесия. Аз това си го мога и в България, а там поне имам шепа приятели и се чувствам на мястото си.
-Хм, твърдоглав си…
-А ти си много пряма. И вече имаш лек небългарски акцент като говориш, да си знаеш…
Засмяхме се и влязохме в заведението…

-Кой ще разказва пръв? – попитах като се настанихме на една маса – Аз вече водя с блога си и ти знаеш доста за мен, а аз нищо за теб.
-Ако двама души не са се виждали много отдавна обикновено трудно се започва приказка… чакай да помисля.
-Ив, ние с теб не просто не сме се виждали много отдавна – ние не сме се виждали толкова отдавна, че всъщност изобщо не сме се виждали. Аз не те познавам – ако се замислиш… Познавам едно момиченце с твоето име, а ти колко общо имаш с онова момиченце вече?
-Не си падаш по авантюрите и приключенията май – засмя се тя.
-Никак – но ето че съм излязъл с почти-непозната, а днес направо си мислех, че е като в някакъв номер със скрита камера. Само дето няма кой да ми го приложи, защото никой от хората, с които имам нещо общо сега не е и чувал за теб.
-Ами аз от доста време не живея в България. Работя като теб за една друга голяма компания и по този повод съм тук на една конференция в моя хотел.
-Ха, вие ли сте тези – аз също трябваше да съм в този хотел, но се оказа резервиран изцяло, което всъщност е чудесно, защото ми дефинира изключение от процедурата за избор на хотел, а Radisson ми е доста по-удобен като разположение.
-Явно сме ти направили услуга. Всъщност аз често пътувам, иначе живея в Брюксел. Със съпруга си…
-Мда, днес беше с халка, а сега не си…
-Забелязал си значи…
-Случайно – наблюдателен съм, но не особено…
-Ами не я нося често – обикновено само на работа – като част от униформата ми е…
-?! OK. Няма да питам…
-Нищо няма за криене – просто почти нищо няма зад нея. Живея със съпруга си също е много тъпо изказване, защото той непрекъснато е някъде по света, аз също. С неговите колеги имат тежък консултантски бизнес, работят обикновено за ООН, Световната банка и подобни по размер клиенти. Всъщност на него дължа и работата си. На разглезено богато момиче ли ти заприличвам вече?
-А ти звучиш ли отчаяно или само така ми се струва…?
-Не точно отчаяно, но си близо – май имах по-различна представа за живота си. А сега сякаш съм част от световния бизнес и толкова. Първо бях доволна – не съм материално момиче, но така се случи, че се запознах със съпруга си на нещо като стаж. Иначе завърших в Германия – и не ми беше много лесно. А след като го срещнах той просто подреди всичко около мен… Изведнъж имах мечтана работа, добра заплата, съпруг, къща, коли, всичко. Всъщност не сме особено богати, но да кажем, че нищо не ми липсва. Само… Мислех, че го обичам, но после осъзнах, че е само залитане. Понякога на едно момиче му трябват две-три години за да усети, че връзката и не е това, което е търсела. А след това е късно. Женени сме повече от 5 години вече…
-И при мъжете се случва. А той…
-Той е практичен човек – трябвало му е жена за да следва със статуса си ритъма на неговия кръг приятели и клиенти. Нищо повече.
-Звучиш драматично… Все пак е избрал теб…
-Е, мисля, че ставам за показване, лесно клъвнах, защо да не ме избере…
-Сега пък стана цинична…

Всъщност замислих се, че тя трябва да е на моята възраст, защото бяхме връстници. За жена на 30 трябваше да призная поне пред себе си, че може без проблем да се сбърка с двайсетинагодишно момиче и то много привлекателно.

-Живееш богато, а не харесваш лукса на лъскавите хотели, в момента си облечена…
-Семпло ли?… Аз съм си най-обикновено момиче. – прекъсна ме тя и се усмихна тъжно над чашата си – Това си е моята демонстрация на съпротива. Всъщност адски се зарадвах, че те срещнах днес и знаеш ли защо, защото откакто те чета поне знам, че има някакъв по-правилен начин, че има някакви си романтици-мускетари, които вярват в това, което е важно за тях, че си плащат с болка за това, но все пак вярват. Не знам – може би греша, но останах с впечатлението, че изплуваше напоследък от някаква тежка връзка или раздяла…
-Е, не бих го казал точно така, но имаше нещо такова… и не само това… Твърде много време, твърде много неща не си бяха на мястото.
-И сега си сам?
-Да.
-А аз не смея. Не знам защо? Всъщност съм сама и в момента. Той си има цял списък с колежки и клиентки, с които е по-често в леглото, отколкото с мен и само си мисли, че не знам. Аз също си позволих няколко флирта и навярно само се заблуждавам, че той не знае, а навярно и на двама ни просто така ни отърва. Единственият проблем е, че това не е, което искам от живота си.
-Никой не казва, че самотата е лек избор, а вие жените някак не умеете да сте самотни. Прости ми обобщенията, но повечето жени подхождате към любовта като към нещо, което може да се остави на влог и от него да се теглят лихви. Повечето ми връзки бяха такива – някак контролирани. А аз съм импулсивен човек, когато ми се гори искам да изгоря в една връзка – има такива – още отначалото им личи, че се случват заради огъня, той може бързо да угасне, но ако започнеш да му спираш кислорода или да регулираш горенето става още по-зле – или нещо недоизгаря или същината някъде се загубва. И ако си похапваш с малка лъжичка съвсем не означава, че ще имаш за повече време от тортата. В любовта трябва да се забравиш – не трябва да си слагаш стени. Всяка стена е непреодолима преграда по-късно. Всяко малко неуважение или рана остават – тухличка по тухличка… трупат се… и някой ден просто стават повече от поносимото и любовта не е същата, почва да си отива и някой ден умира или изчезва… А това, че гориш във връзката си също не означава, че ще свърши бързо – ако в поне една от моите връзки ме бяха оставили да не спазвам правилата – нещата да се случват просто защото се случват мисля, че щях да съм най-щастливия човек на земята. Появят ли се правилата и бариерите и всичко отива по дяволите. Усещането е такова сякаш всеки момент отнякъде ще се появи кондуктор и ще започне да къса билетчета.
-Прав си в известна степен – така е… Понякога виждаме във всеки бащата на децата ни, единственият, а той просто не е… а не че и мъжете не ни подхранвате илюзиите…
-Имаш ли деца?
-Не. Не съм сигурна, че искам деца от изчерпана връзка.
-Какво правиш в изчерпана връзка тогава?
-Държиш ли да отговоря?
-Не. Беше риторичен въпрос.

Умълчахме се за малко.

-Трудно ми е да пресметна откога не сме се виждали?
-Хайде да не пресмяташ, моля. Аз поне няма да участвам – тросна се тя.
-Просто се питах дали не си говорим всичко това, защото всъщност сме непознати, които след тази вечер навярно отново няма да се познават?
-Може би, във всеки случай съм откровена напълно – не знам защо. Обикновено съм по-лукава. Не вярваш, че ще се срещнем отново ли?
-Не мисля…
-И аз. Няма начин – и днес беше някакво лудо съвпадение. Изобщо нямах причина да минавам точно по онази улица.
-А аз трябваше да съм офиса, но не бях, след което трябваше да съм навън, но се върнах да заредя една батерия – не знаеш просто колко невъзможно съвпадение бе всъщност.
-Но се радвам, че се срещнахме и че се осмелих да те повикам. Съвсем не бях сигурна, че си ти. Разкажи ми нещо, което не знам – едва ли всичко пише в блога ти…
-Няма как да напиша всичко – няма да ми остане време да ми се случи.
-Със сигурност – засмя се тя
-Ами учих, завърших, работя… има ли значение…
-О, остави това – намери ли Лунното момиче?
-Ох, и ти ли? Напоследък всички това ме питат.
-Ами останах с впечатлението, че има нещо…
-Може би има… не знам още…
-Да, бе да, не знаеш… Виж – аз съм една почти непозната, както каза вече – по-безопасно е да ми кажеш на мен отколкото да го напишеш в блога си.
-А защо си сигурна, че няма да възпроизведа този разговор там. Имам магнетофонна памет.
-Не ми пука – всъщност пука ми, но знам, че ще го направиш дискретно – така, че съм спокойна…
-Приемам това за провокативно съгласие.
-Точно такова е…
-ОК – добре – има едно лунно момиче – най-слънчевото лунно момиче, което съм предполагал, че мога да срещна някога. Но не знам дали е моето Лунно момиче. Всъщност познаваме се почти година, откакто… но… не смеех да я докосна с разкървавеното си сърце. Тя е толкова нежно красива и чиста, много чувствителна и пленително добра. Нещо трепна в мен още в първия миг, в който я видях. Но първо исках да намеря себе си. А и не знаех как тя приема мен. Тя е интровертен човек – много неща изживява дълбоко в себе си и не допуска лесно всеки до вътрешния си свят.
-Подозирам, че отскоро имаш пропуск за този вътрешен мир. Поне ти личи по импулсивността и оптимизма напоследък…
-Хм, дали да не си затворя блога за известно време? Да – напоследък сме доста по-близки и не крия, че това е повод да се усмихвам. Тя е чудесен човек и провокира най-доброто у мен. Различен съм…
-Влюбен си! Грееш като ми говориш за нея! Не го прави непредпазливо – няма да можеш да го скриеш…
-Толкова ли ми личи?
-Много!
-Точно преди Нова година си говорех по телефона с едно друго момиче – имахме нещо много красиво с нея преди много време. И останахме добри приятели въпреки, че се виждаме много рядко. Без дори да и кажа нещо особено тя ми заяви, че никога не ме е виждала по-влюбен. Навярно е права – с нея гледаме един на друг в душите си много лесно. Едно време тя ми се обади един неделен ден и каза, че иска да ми каже нещо важно. Аз спях – тя ме събуди всъщност и още преди да ми го е казала – аз знаех – не знам как – още като звънна телефона знаех и я прекъснах и и казах, че знам. Тя ме попита какво знам, а аз и казах, че е бременна. Не от мен – разбира се – бяхме прекратили връзката си преди повече от две години. Онзи ден тя пък беше бръкнала дълбоко в мен…
-Ето виждаш ли, че ти личи от километри… Защо се колебаеш?
-В какъв смисъл?
-Ами не знаеш дали тя е Лунното момиче…
-Защото това зависи от нея – само тя може да отговори на този въпрос. А има причини да не мога да искам такъв отговор…
-Само една причина може да има…
-И една е достатъчна.
-Виж около всяко хубаво момиче на тази планета има купчина момчета, ако е това – то не трябва да те спира.
-Не ме спира – просто съм толкова близо до нея, колкото мога. Цели десет месеца тихичко бдях до нея като ангел-хранител не смеейки да я докосна… мога и повече… Засега сме само приятели…
-Десет месеца?! Това сериозно ли?
-Най-малко толкова са…
-Мили боже! Ти не си от тази планета! А сега тя вече знае ли?
-Знае.
-В смисъл?
-В какъв смисъл?! Знае! Казах и какво изпитвам към нея – внимателно и предпазливо – надявам се… Знае, че непрекъснато е в мислите ми, и наистина е така. Особено напоследък не е минал ден да се събудя или да заспя без нея в мислите си. Никога преди не ми се случвало чак толкова да съм обсебен от нечие присъствие. Сякаш ми е за първи път…
-Възможно ли е все пак да си го казал толкова внимателно и предпазливо, че да не те е разбрала?
-Не 🙂
-Т.е. каза и го с правилните изречения, които включват словосъчетанията „Обичам те!“ или „Влюбен съм!“?
-И с двете – никога не съм правил разлика между тях! Дори си го има написано! Ив, виж – малко съм порастнал от последния път като се ровехме с теб из храстите.
-Ами, същото дърво си – захили се тя – и тогава бяхме достатъчно големи поне от детинско любопитство да се опиташ да ми надникнеш под рокличката.
– Нямаше нужда – често се случваше да се драпаш по някое дърво пред мен, точно пред очите ми – къде другаде ми оставаше да гледам според теб…
-Аха – значи не си бил никакъв джентълмен…
-Естествено, че съм… ама не ти отърва. – И двамата се захилихме.
-Я, ми кажи като бяхме малки не си ли си мислел, че ще се оженим – защото аз съм си мислела.
-Кои хлапета не си мислят такива неща – само дето тогава не съм сигурен, че съм знаел за какво точно ми служи пишката.
-Е, дано вече си научил – изсмя се тя.

-И тя ли има изхабена връзка?
-Може ли да не ти отговоря?
-Колко внимателно я пазиш само… Всъщност няма значение…
-Има, но защо не се вгледаш първо в теб? Готин човек си, емоционален и чувствителен. Умна си, а си се завила наивно в някакъв шал от хлад. Какво очакваш да се случи?
-Не знам.
-Хайде де, не знаеш… Връзката ти няма да стане по-хубава ако вече ледовете са я сковали. Мъртъвците не възкръсват.
-Може да започна нова?
-Как? Като си сваляш халката като излизаш вечер ли?
-А какво да направя според теб?
-Аз обикновено си тръгвам – за теб не знам… Как ще ти се случи приказка, като не вярваш в приказки. Старата приказка е свършила, затвори страницата. Мечтай. За приказка ти трябват двама. Ако искаш нещо трябва да си готова да си го вземеш.
-Страх ме е да съм сама.
-Ти и в момента си сама – някой грижи ли се за теб – взима ли те вечер от офиса – създава ли ти усещане, че си желана и обичана?
-На мен ли задаваш тези въпроси или на Лунното си момиче? И нея ли не я изпращат вечер?
-Казах, че няма да ти отговоря.
-Тя как се казва?
-Няма да ти отговоря.
-Виж, знам че си прав – но той е добър човек…
-Аз твърдя ли нещо друго – не го познавам – но не е въпроса в това, че е добър или не е… На теб ти липсва не добротата му, а нещо друго. За какъв дявол се лъжете…
-По-лесно е…
-Само на пръв поглед… Всяка лъжа ти дава сила за следващата, нали? И всяка следваща има потенциал да е по-голяма от предходната. Започнахте с мънички лъжи, нали? И къде стигнахте?
-Няма да ти отговоря.
-Уважавате ли се още? Ако бяхте спряли навреме, можеше да се уважавате… Нали?
-Няма да ти отговоря.
-Не ми е нужно. Отговори на себе си. Ти искаш някой да те измъкне от връзката ти – а не трябва ли да се измъкнеш сама. Може да си забравила да си свалиш халката, когато мине покрай теб и да го пропуснеш. Иначе на свалячите халката не им пречи, даже им харесва – най-безопасната плячка си с нея, но те ще те измъкнат ли?
-Значи е излишно да ти давам номера на стаята си в хотела – гласът и стана треперлив – Няма шанс да дойдеш под предлог да продължим разговора или питиетата?

Може и малко да съм заекнал преди да отговоря:
-Аз вече знам номера. До преди малко въртеше картончето с магнитната карта за вратата ти в ръцете си. Там го пише… Но наистина няма да приема.
-Жалко – една вечер в Прага можеше да е нещо, което да си спомням.
-Това няма да е по-правилен начин да избягаш, Ив!
-Навярно! Но поне щеше да е хубаво, не обичам да спя сама – а ти си внимателен и нежен с жените – личи ти… Вероятно с теб е уютно. Женска интуиция.
-Ти не търсиш уют за една нощ. Нито пък аз.
-Така е, но има друго – ти просто си верен на Лунното си момиче преди още да сте започнали…
-Аз дори не мога да съм сигурен, че ще започнем… Но да – такъв съм… Приеми, че съм дърво, но не бих направил нищо, което да помрачи усмивката и.
-Просто няма да го напишеш в блога…
-Тя не го чете и това не е важно, не е важно дали някой ще научи или не. Дали и пука или не. Стига ми, че аз ще знам… и че на мен ми пука… Не искам да те обидя… Съжалявам, но сърцето ми е другаде…
-Знам – а ти не си дърво – не знам какъв си, но не си дърво…
-Усмивката и преобръща дните ми, прави ги цветни, дава ми сили – аз съм този, който трябва да пази такава усмивка.
-Знам, просто малко завиждам – някой я обича истински – дано да се усети навреме и да го съхрани преди да си изтлял. Ние това го можем добре – правим се на тежки, докато се уверим по триста пъти, че отсреща стои нещо различно от клоун, а през това време вие мъжете всъщност вече сте се превърнали в клоуни и даже вече се чудите как да избягате презглава. Прогоних две момчета така… Затова ти завиждам, че знаеш какво искаш и че си готов да те боли и да плащаш цената, че не бързаш, че не се отказваш лесно, че си до нея, дори и тук в Прага, а мен ме е страх да направя каквото искам… Ето аз излязох от хотела тази нощ с ясната мисъл да те сваля, защото така ми е по-лесно да преглъщам дните си – с нещо като рициново – а виждам, че нямам никакъв шанс просто, защото си различен, влюбен и защото за теб и болката има значение и смисъл.
-Ако спреш да гледаш на мъжете като на рициново може и да намериш по-правилния изход или… мъж. Не можеш да срещнеш звезда ако от време на време не хвърляш по някой поглед към небето или си затворила здраво очи от страх.
-Всъщност ми го начука. Обикновено не ми отказват.
-Предполагам, привлекателна жена си…
-О, остави това – не ми липсва самочувствие, а и ти не си ме обидил… – Ив се усмихваше искрено и от това ми олекна – Всъщност трябва да ти благодаря за тази вечер, а и затова, че не клъвна на въдицата ми… Ако беше дошъл с мен сега, утре щях да имам една опора по-малко, че чувствата имат накакво значение.
-Ето, виждаш ли. А чувствата наистина имат значение. И не е нужно да ми благодариш – квит сме – разговорът ни беше отдушник и за двамата мисля… Пък и никак не ми беше лесно да ти откажа – пошегувах се аз.
-Да, бе…
-Добре де – благодаря тогава, че привлекателно момиче като теб ми хвърля въдица.
-А ти дори не ми поиска телефона… Нямаше да дойдеш с мен дори ако го нямаше Лунното момиче, нали?
-Навярно…
-Никога ли не си го правил заради приключението и без чувства?
-Никога.
-Винаги си обичал?
-Да.
-Ужас… И винаги се влюбваш като за последно, нали?
-Да 🙂
-И после?…
-После боли… Ама съм си аз – и това си е моята болка. А пък някой ден се надявам да спре да боли… Или да няма болка…
-И никога не би го направил просто ей така…
-Не знам – не се заричам, но предполагам, че няма да е толкова хубаво. Магията е в любовта, не в секса…
-Ти си ненормален, но се радвам, че се срещнахме днес, наистина, пречисти ме – подаде ми ръка преди да влезе в таксито си, което бяхме повикали от ресторанта.
-А на мене денят ми изглежда като художествена измислица…
-Можеш точно така да го опишеш… 100%-ова булевардна история.
-И аз се радвам че се обади, Ив! Пази се – и направи своя избор. Боли по-кратко отколкото да се страхуваш да избереш. – Почувствах, че има нужда да я прегърна и го направих. Този път наистина от сърце.
-Но не вярвам…
-Кое?
-Че тя не чете блога ти…
-Не знам – така ми се струва – или поне го прави, само когато и посоча нещо специално за нея.
-Чете го тайно – тя е жена – повярвай ми.
-Защо всички жени си мислите, че знаете всичко? Може би я познавам по-добре от теб.
-Ако искаш ме слушай. Ще видиш, че съм права… Желая ти късмет с нея!

Невероятните крака на Ив се качиха в таксито и отпътуваха в нощта. Аз се запътих по обратния път към хотела си. Нощта беше страхотна. Погледнах нагоре към небето. Не търсех звезди. Просто ми беше леко и хубаво. След малко щях да си бъда в леглото и да сънувам… една нежна и лъчезарна усмивка…