За усмивките и хората

Default Featured Image

В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола – старият Дявол –
в дома си на чашка абсент.
(Хр. Смирненски)

Тя се появи след точно петминутно закъснение – съвсем приемливо за жена и достатъчно кратко за да не започна да се чувствам глупаво пред входа на хотела.
-Къде отиваме? Вече е малко прохладно за разходки. Вечеряла ли си? – попитах.
-Обикновено не вечерям. А ти?
-Аз обядвах едва преди два часа и не съм сигурен, че искам да виждам храна.
-Значи сме на по питие.
-Ако искаш тук – има някакъв Bebop бар, но едва от вчера съм тук, а и нямам навика да ходя сам по заведения.
-Навярно просто е безобразно скъпо и нищо повече, но аз също нямам идея. Знам само един клуб наблизо, но той е по-скоро дискотека.
-Не ме води на дискотека, please…
-С тези дънки съм повече за бирария отколкото за лъскавия Radisson. Моят хотел е същия кич. Хайде да намерим някоя бирария.
-Хайде! Аз съм и със скиорско яке – този път реших да не си нося официални дрехи.

Беше с късо кожено палто и дънки, които можеха да стоят така само върху много хубави крака. Извадих късмет – сред дебелогъзите чехкини отивам на кръчма с много секси гадже, навярно защото е българка. Само след две преки намерихме някакъв пъб.

-За кой път си в Прага? – попита ме още на улицата тя.
-За първи – ако не броя един транзитен престой на летището преди време.
-Е, значи аз водя – била съм вече тук два пъти.
-Затова ли знаеш дискотеките в центъра?
-Аха. А ти какво правиш в България? Там нищо не се случва.
-Случва се. Ако си го случиш… а това ми харесва.
-Откъде намираш толкова ентусиазъм?
-Нали ти казах – харесва ми. Чужбината не ми понася – ако знаеш колко мразя да пътувам, да спя по хотели, колкото и лъскави да са, да няма с кой да си поговоря на български. Криво ми е…
-Никога няма да успееш в България.
-Да успея в какво?
-Не знам – в бизнеса, в живота. Там всички ти завиждат и ти пречат – сигурна съм.
-Поне да имаше за какво да завиждат. Нима в чужбина е различно – какво да правя тук – да работя за заплата за някаква голяма компания, да живея на кредит и да се страхувам да не ме изритат след поредната рецесия. Аз това си го мога и в България, а там поне имам шепа приятели и се чувствам на мястото си.
-Хм, твърдоглав си…
-А ти си много пряма. И вече имаш лек небългарски акцент като говориш, да си знаеш…
Засмяхме се и влязохме в заведението…

-Кой ще разказва пръв? – попитах като се настанихме на една маса – Аз вече водя с блога си и ти знаеш доста за мен, а аз нищо за теб.
-Ако двама души не са се виждали много отдавна обикновено трудно се започва приказка… чакай да помисля.
-Ив, ние с теб не просто не сме се виждали много отдавна – ние не сме се виждали толкова отдавна, че всъщност изобщо не сме се виждали. Аз не те познавам – ако се замислиш… Познавам едно момиченце с твоето име, а ти колко общо имаш с онова момиченце вече?
-Не си падаш по авантюрите и приключенията май – засмя се тя.
-Никак – но ето че съм излязъл с почти-непозната, а днес направо си мислех, че е като в някакъв номер със скрита камера. Само дето няма кой да ми го приложи, защото никой от хората, с които имам нещо общо сега не е и чувал за теб.
-Ами аз от доста време не живея в България. Работя като теб за една друга голяма компания и по този повод съм тук на една конференция в моя хотел.
-Ха, вие ли сте тези – аз също трябваше да съм в този хотел, но се оказа резервиран изцяло, което всъщност е чудесно, защото ми дефинира изключение от процедурата за избор на хотел, а Radisson ми е доста по-удобен като разположение.
-Явно сме ти направили услуга. Всъщност аз често пътувам, иначе живея в Брюксел. Със съпруга си…
-Мда, днес беше с халка, а сега не си…
-Забелязал си значи…
-Случайно – наблюдателен съм, но не особено…
-Ами не я нося често – обикновено само на работа – като част от униформата ми е…
-?! OK. Няма да питам…
-Нищо няма за криене – просто почти нищо няма зад нея. Живея със съпруга си също е много тъпо изказване, защото той непрекъснато е някъде по света, аз също. С неговите колеги имат тежък консултантски бизнес, работят обикновено за ООН, Световната банка и подобни по размер клиенти. Всъщност на него дължа и работата си. На разглезено богато момиче ли ти заприличвам вече?
-А ти звучиш ли отчаяно или само така ми се струва…?
-Не точно отчаяно, но си близо – май имах по-различна представа за живота си. А сега сякаш съм част от световния бизнес и толкова. Първо бях доволна – не съм материално момиче, но така се случи, че се запознах със съпруга си на нещо като стаж. Иначе завърших в Германия – и не ми беше много лесно. А след като го срещнах той просто подреди всичко около мен… Изведнъж имах мечтана работа, добра заплата, съпруг, къща, коли, всичко. Всъщност не сме особено богати, но да кажем, че нищо не ми липсва. Само… Мислех, че го обичам, но после осъзнах, че е само залитане. Понякога на едно момиче му трябват две-три години за да усети, че връзката и не е това, което е търсела. А след това е късно. Женени сме повече от 5 години вече…
-И при мъжете се случва. А той…
-Той е практичен човек – трябвало му е жена за да следва със статуса си ритъма на неговия кръг приятели и клиенти. Нищо повече.
-Звучиш драматично… Все пак е избрал теб…
-Е, мисля, че ставам за показване, лесно клъвнах, защо да не ме избере…
-Сега пък стана цинична…

Всъщност замислих се, че тя трябва да е на моята възраст, защото бяхме връстници. За жена на 30 трябваше да призная поне пред себе си, че може без проблем да се сбърка с двайсетинагодишно момиче и то много привлекателно.

-Живееш богато, а не харесваш лукса на лъскавите хотели, в момента си облечена…
-Семпло ли?… Аз съм си най-обикновено момиче. – прекъсна ме тя и се усмихна тъжно над чашата си – Това си е моята демонстрация на съпротива. Всъщност адски се зарадвах, че те срещнах днес и знаеш ли защо, защото откакто те чета поне знам, че има някакъв по-правилен начин, че има някакви си романтици-мускетари, които вярват в това, което е важно за тях, че си плащат с болка за това, но все пак вярват. Не знам – може би греша, но останах с впечатлението, че изплуваше напоследък от някаква тежка връзка или раздяла…
-Е, не бих го казал точно така, но имаше нещо такова… и не само това… Твърде много време, твърде много неща не си бяха на мястото.
-И сега си сам?
-Да.
-А аз не смея. Не знам защо? Всъщност съм сама и в момента. Той си има цял списък с колежки и клиентки, с които е по-често в леглото, отколкото с мен и само си мисли, че не знам. Аз също си позволих няколко флирта и навярно само се заблуждавам, че той не знае, а навярно и на двама ни просто така ни отърва. Единственият проблем е, че това не е, което искам от живота си.
-Никой не казва, че самотата е лек избор, а вие жените някак не умеете да сте самотни. Прости ми обобщенията, но повечето жени подхождате към любовта като към нещо, което може да се остави на влог и от него да се теглят лихви. Повечето ми връзки бяха такива – някак контролирани. А аз съм импулсивен човек, когато ми се гори искам да изгоря в една връзка – има такива – още отначалото им личи, че се случват заради огъня, той може бързо да угасне, но ако започнеш да му спираш кислорода или да регулираш горенето става още по-зле – или нещо недоизгаря или същината някъде се загубва. И ако си похапваш с малка лъжичка съвсем не означава, че ще имаш за повече време от тортата. В любовта трябва да се забравиш – не трябва да си слагаш стени. Всяка стена е непреодолима преграда по-късно. Всяко малко неуважение или рана остават – тухличка по тухличка… трупат се… и някой ден просто стават повече от поносимото и любовта не е същата, почва да си отива и някой ден умира или изчезва… А това, че гориш във връзката си също не означава, че ще свърши бързо – ако в поне една от моите връзки ме бяха оставили да не спазвам правилата – нещата да се случват просто защото се случват мисля, че щях да съм най-щастливия човек на земята. Появят ли се правилата и бариерите и всичко отива по дяволите. Усещането е такова сякаш всеки момент отнякъде ще се появи кондуктор и ще започне да къса билетчета.
-Прав си в известна степен – така е… Понякога виждаме във всеки бащата на децата ни, единственият, а той просто не е… а не че и мъжете не ни подхранвате илюзиите…
-Имаш ли деца?
-Не. Не съм сигурна, че искам деца от изчерпана връзка.
-Какво правиш в изчерпана връзка тогава?
-Държиш ли да отговоря?
-Не. Беше риторичен въпрос.

Умълчахме се за малко.

-Трудно ми е да пресметна откога не сме се виждали?
-Хайде да не пресмяташ, моля. Аз поне няма да участвам – тросна се тя.
-Просто се питах дали не си говорим всичко това, защото всъщност сме непознати, които след тази вечер навярно отново няма да се познават?
-Може би, във всеки случай съм откровена напълно – не знам защо. Обикновено съм по-лукава. Не вярваш, че ще се срещнем отново ли?
-Не мисля…
-И аз. Няма начин – и днес беше някакво лудо съвпадение. Изобщо нямах причина да минавам точно по онази улица.
-А аз трябваше да съм офиса, но не бях, след което трябваше да съм навън, но се върнах да заредя една батерия – не знаеш просто колко невъзможно съвпадение бе всъщност.
-Но се радвам, че се срещнахме и че се осмелих да те повикам. Съвсем не бях сигурна, че си ти. Разкажи ми нещо, което не знам – едва ли всичко пише в блога ти…
-Няма как да напиша всичко – няма да ми остане време да ми се случи.
-Със сигурност – засмя се тя
-Ами учих, завърших, работя… има ли значение…
-О, остави това – намери ли Лунното момиче?
-Ох, и ти ли? Напоследък всички това ме питат.
-Ами останах с впечатлението, че има нещо…
-Може би има… не знам още…
-Да, бе да, не знаеш… Виж – аз съм една почти непозната, както каза вече – по-безопасно е да ми кажеш на мен отколкото да го напишеш в блога си.
-А защо си сигурна, че няма да възпроизведа този разговор там. Имам магнетофонна памет.
-Не ми пука – всъщност пука ми, но знам, че ще го направиш дискретно – така, че съм спокойна…
-Приемам това за провокативно съгласие.
-Точно такова е…
-ОК – добре – има едно лунно момиче – най-слънчевото лунно момиче, което съм предполагал, че мога да срещна някога. Но не знам дали е моето Лунно момиче. Всъщност познаваме се почти година, откакто… но… не смеех да я докосна с разкървавеното си сърце. Тя е толкова нежно красива и чиста, много чувствителна и пленително добра. Нещо трепна в мен още в първия миг, в който я видях. Но първо исках да намеря себе си. А и не знаех как тя приема мен. Тя е интровертен човек – много неща изживява дълбоко в себе си и не допуска лесно всеки до вътрешния си свят.
-Подозирам, че отскоро имаш пропуск за този вътрешен мир. Поне ти личи по импулсивността и оптимизма напоследък…
-Хм, дали да не си затворя блога за известно време? Да – напоследък сме доста по-близки и не крия, че това е повод да се усмихвам. Тя е чудесен човек и провокира най-доброто у мен. Различен съм…
-Влюбен си! Грееш като ми говориш за нея! Не го прави непредпазливо – няма да можеш да го скриеш…
-Толкова ли ми личи?
-Много!
-Точно преди Нова година си говорех по телефона с едно друго момиче – имахме нещо много красиво с нея преди много време. И останахме добри приятели въпреки, че се виждаме много рядко. Без дори да и кажа нещо особено тя ми заяви, че никога не ме е виждала по-влюбен. Навярно е права – с нея гледаме един на друг в душите си много лесно. Едно време тя ми се обади един неделен ден и каза, че иска да ми каже нещо важно. Аз спях – тя ме събуди всъщност и още преди да ми го е казала – аз знаех – не знам как – още като звънна телефона знаех и я прекъснах и и казах, че знам. Тя ме попита какво знам, а аз и казах, че е бременна. Не от мен – разбира се – бяхме прекратили връзката си преди повече от две години. Онзи ден тя пък беше бръкнала дълбоко в мен…
-Ето виждаш ли, че ти личи от километри… Защо се колебаеш?
-В какъв смисъл?
-Ами не знаеш дали тя е Лунното момиче…
-Защото това зависи от нея – само тя може да отговори на този въпрос. А има причини да не мога да искам такъв отговор…
-Само една причина може да има…
-И една е достатъчна.
-Виж около всяко хубаво момиче на тази планета има купчина момчета, ако е това – то не трябва да те спира.
-Не ме спира – просто съм толкова близо до нея, колкото мога. Цели десет месеца тихичко бдях до нея като ангел-хранител не смеейки да я докосна… мога и повече… Засега сме само приятели…
-Десет месеца?! Това сериозно ли?
-Най-малко толкова са…
-Мили боже! Ти не си от тази планета! А сега тя вече знае ли?
-Знае.
-В смисъл?
-В какъв смисъл?! Знае! Казах и какво изпитвам към нея – внимателно и предпазливо – надявам се… Знае, че непрекъснато е в мислите ми, и наистина е така. Особено напоследък не е минал ден да се събудя или да заспя без нея в мислите си. Никога преди не ми се случвало чак толкова да съм обсебен от нечие присъствие. Сякаш ми е за първи път…
-Възможно ли е все пак да си го казал толкова внимателно и предпазливо, че да не те е разбрала?
-Не :)
-Т.е. каза и го с правилните изречения, които включват словосъчетанията „Обичам те!“ или „Влюбен съм!“?
-И с двете – никога не съм правил разлика между тях! Дори си го има написано! Ив, виж – малко съм порастнал от последния път като се ровехме с теб из храстите.
-Ами, същото дърво си – захили се тя – и тогава бяхме достатъчно големи поне от детинско любопитство да се опиташ да ми надникнеш под рокличката.
– Нямаше нужда – често се случваше да се драпаш по някое дърво пред мен, точно пред очите ми – къде другаде ми оставаше да гледам според теб…
-Аха – значи не си бил никакъв джентълмен…
-Естествено, че съм… ама не ти отърва. – И двамата се захилихме.
-Я, ми кажи като бяхме малки не си ли си мислел, че ще се оженим – защото аз съм си мислела.
-Кои хлапета не си мислят такива неща – само дето тогава не съм сигурен, че съм знаел за какво точно ми служи пишката.
-Е, дано вече си научил – изсмя се тя.

-И тя ли има изхабена връзка?
-Може ли да не ти отговоря?
-Колко внимателно я пазиш само… Всъщност няма значение…
-Има, но защо не се вгледаш първо в теб? Готин човек си, емоционален и чувствителен. Умна си, а си се завила наивно в някакъв шал от хлад. Какво очакваш да се случи?
-Не знам.
-Хайде де, не знаеш… Връзката ти няма да стане по-хубава ако вече ледовете са я сковали. Мъртъвците не възкръсват.
-Може да започна нова?
-Как? Като си сваляш халката като излизаш вечер ли?
-А какво да направя според теб?
-Аз обикновено си тръгвам – за теб не знам… Как ще ти се случи приказка, като не вярваш в приказки. Старата приказка е свършила, затвори страницата. Мечтай. За приказка ти трябват двама. Ако искаш нещо трябва да си готова да си го вземеш.
-Страх ме е да съм сама.
-Ти и в момента си сама – някой грижи ли се за теб – взима ли те вечер от офиса – създава ли ти усещане, че си желана и обичана?
-На мен ли задаваш тези въпроси или на Лунното си момиче? И нея ли не я изпращат вечер?
-Казах, че няма да ти отговоря.
-Тя как се казва?
-Няма да ти отговоря.
-Виж, знам че си прав – но той е добър човек…
-Аз твърдя ли нещо друго – не го познавам – но не е въпроса в това, че е добър или не е… На теб ти липсва не добротата му, а нещо друго. За какъв дявол се лъжете…
-По-лесно е…
-Само на пръв поглед… Всяка лъжа ти дава сила за следващата, нали? И всяка следваща има потенциал да е по-голяма от предходната. Започнахте с мънички лъжи, нали? И къде стигнахте?
-Няма да ти отговоря.
-Уважавате ли се още? Ако бяхте спряли навреме, можеше да се уважавате… Нали?
-Няма да ти отговоря.
-Не ми е нужно. Отговори на себе си. Ти искаш някой да те измъкне от връзката ти – а не трябва ли да се измъкнеш сама. Може да си забравила да си свалиш халката, когато мине покрай теб и да го пропуснеш. Иначе на свалячите халката не им пречи, даже им харесва – най-безопасната плячка си с нея, но те ще те измъкнат ли?
-Значи е излишно да ти давам номера на стаята си в хотела – гласът и стана треперлив – Няма шанс да дойдеш под предлог да продължим разговора или питиетата?

Може и малко да съм заекнал преди да отговоря:
-Аз вече знам номера. До преди малко въртеше картончето с магнитната карта за вратата ти в ръцете си. Там го пише… Но наистина няма да приема.
-Жалко – една вечер в Прага можеше да е нещо, което да си спомням.
-Това няма да е по-правилен начин да избягаш, Ив!
-Навярно! Но поне щеше да е хубаво, не обичам да спя сама – а ти си внимателен и нежен с жените – личи ти… Вероятно с теб е уютно. Женска интуиция.
-Ти не търсиш уют за една нощ. Нито пък аз.
-Така е, но има друго – ти просто си верен на Лунното си момиче преди още да сте започнали…
-Аз дори не мога да съм сигурен, че ще започнем… Но да – такъв съм… Приеми, че съм дърво, но не бих направил нищо, което да помрачи усмивката и.
-Просто няма да го напишеш в блога…
-Тя не го чете и това не е важно, не е важно дали някой ще научи или не. Дали и пука или не. Стига ми, че аз ще знам… и че на мен ми пука… Не искам да те обидя… Съжалявам, но сърцето ми е другаде…
-Знам – а ти не си дърво – не знам какъв си, но не си дърво…
-Усмивката и преобръща дните ми, прави ги цветни, дава ми сили – аз съм този, който трябва да пази такава усмивка.
-Знам, просто малко завиждам – някой я обича истински – дано да се усети навреме и да го съхрани преди да си изтлял. Ние това го можем добре – правим се на тежки, докато се уверим по триста пъти, че отсреща стои нещо различно от клоун, а през това време вие мъжете всъщност вече сте се превърнали в клоуни и даже вече се чудите как да избягате презглава. Прогоних две момчета така… Затова ти завиждам, че знаеш какво искаш и че си готов да те боли и да плащаш цената, че не бързаш, че не се отказваш лесно, че си до нея, дори и тук в Прага, а мен ме е страх да направя каквото искам… Ето аз излязох от хотела тази нощ с ясната мисъл да те сваля, защото така ми е по-лесно да преглъщам дните си – с нещо като рициново – а виждам, че нямам никакъв шанс просто, защото си различен, влюбен и защото за теб и болката има значение и смисъл.
-Ако спреш да гледаш на мъжете като на рициново може и да намериш по-правилния изход или… мъж. Не можеш да срещнеш звезда ако от време на време не хвърляш по някой поглед към небето или си затворила здраво очи от страх.
-Всъщност ми го начука. Обикновено не ми отказват.
-Предполагам, привлекателна жена си…
-О, остави това – не ми липсва самочувствие, а и ти не си ме обидил… – Ив се усмихваше искрено и от това ми олекна – Всъщност трябва да ти благодаря за тази вечер, а и затова, че не клъвна на въдицата ми… Ако беше дошъл с мен сега, утре щях да имам една опора по-малко, че чувствата имат накакво значение.
-Ето, виждаш ли. А чувствата наистина имат значение. И не е нужно да ми благодариш – квит сме – разговорът ни беше отдушник и за двамата мисля… Пък и никак не ми беше лесно да ти откажа – пошегувах се аз.
-Да, бе…
-Добре де – благодаря тогава, че привлекателно момиче като теб ми хвърля въдица.
-А ти дори не ми поиска телефона… Нямаше да дойдеш с мен дори ако го нямаше Лунното момиче, нали?
-Навярно…
-Никога ли не си го правил заради приключението и без чувства?
-Никога.
-Винаги си обичал?
-Да.
-Ужас… И винаги се влюбваш като за последно, нали?
-Да :)
-И после?…
-После боли… Ама съм си аз – и това си е моята болка. А пък някой ден се надявам да спре да боли… Или да няма болка…
-И никога не би го направил просто ей така…
-Не знам – не се заричам, но предполагам, че няма да е толкова хубаво. Магията е в любовта, не в секса…
-Ти си ненормален, но се радвам, че се срещнахме днес, наистина, пречисти ме – подаде ми ръка преди да влезе в таксито си, което бяхме повикали от ресторанта.
-А на мене денят ми изглежда като художествена измислица…
-Можеш точно така да го опишеш… 100%-ова булевардна история.
-И аз се радвам че се обади, Ив! Пази се – и направи своя избор. Боли по-кратко отколкото да се страхуваш да избереш. – Почувствах, че има нужда да я прегърна и го направих. Този път наистина от сърце.
-Но не вярвам…
-Кое?
-Че тя не чете блога ти…
-Не знам – така ми се струва – или поне го прави, само когато и посоча нещо специално за нея.
-Чете го тайно – тя е жена – повярвай ми.
-Защо всички жени си мислите, че знаете всичко? Може би я познавам по-добре от теб.
-Ако искаш ме слушай. Ще видиш, че съм права… Желая ти късмет с нея!

Невероятните крака на Ив се качиха в таксито и отпътуваха в нощта. Аз се запътих по обратния път към хотела си. Нощта беше страхотна. Погледнах нагоре към небето. Не търсех звезди. Просто ми беше леко и хубаво. След малко щях да си бъда в леглото и да сънувам… една нежна и лъчезарна усмивка…

65 коментара

Leave a comment
  • Някои имена на хора, места и компании в горния текст бяха сменени, а други направо премълчани. Някои моменти бяха преразказани по завоалиран начин, без да се променя действителността, а някои реплики бяха съзнателно пропуснати. И тъй като всичко това е споделено просто ей така, за никаква прилика с действителни лица и събития не може и не бива да се правят каквито и да било предположения.

  • Защо като коментар това отгоре ;)?
    Знаеш ли, аз си мисля че може би и да си измислили всичко :) [без злоба или заяждане]

    Но иначе това е едно страхотно начало на роман (книжен, такъв дето се чете за кеф). Роман с мисли за живота и всичко останало. В твой стил. Дали ще намериш време да го напишеш?

    Поздрави на Прага, на Ив и специално на тебе!

  • Ужас! Наистина си имал магнетофонна памет!

    Благодаря за комплиментите, дискретния преразказ и елегантния псевдоним! Може ли да го използвам и за други цели? Възможно най-близо е до името ми без да има нищо общо с него. Перфектен е!

    Забравих да ти благодаря за компанията и съветите!

  • Хммм… красиво е. В смисъл, че навежда на размисли, а честно казано мен ме кара да се замисля сериозно за някои хора, някои връзки в живота си… а и да опитам да преодолея един страх, който си насадих сам от „Освобождение“ на Теодор Драйзер (ако някой ми го намери в някакъв по-дигитален вариант, ще съм му адски благодарен). Честно казано, приемам въпросната Ив като главния герой в него, а думите ти – като критиката…

  • Дончо: Защото много се чудех дали да го напиша изобщо, man. Защото с него наранявам, разкривам, рискувам… такива неща… Щеше да ми е далеч по-лесно ако беше измислица или да го напиша като разказ, да сменя и своето име… Така, че не очаквай продължение… Съжалявам…

    Ив: На вашите услуги, Милейди ;)

    Валери: Не съм чел Драйзер… Но за мисленето – аз непрекъснато мисля, но обикновено нищо особено не измислям. Затова смятам да поспра да мисля и да гледам напред. Какво ще кажеш?…

  • Йовко: Не говоря за продължение не случката. Мисълта ми беше друга, но като повечето девелопери на тоя свят и аз имам моите странности (основно от типа „аз какво мислех, пък какво написах, ц ц ц!“)
    Значи мисълта ми беше че пишеш много увлекателно. И май не е зле да се пробваш в това поприще с нещо по-дългичко (не казвам „повече“, щото и до сега творбите ти не са малко ;) ).
    Но това като че ли е за бира и за Ф2Ф…

  • Навярно за пореден път егоистично намирам себе си в личното пространство на някой като теб, като Ив… Потънала във въпроси, страхове и размисли за мен самата, за живота ми, за случващото ми се, написаното от теб ме вхърли в един страховит водовъртеж и разбърка дълго редения пъзел на чувства и възприятия… за да видя още един лъч светлина в края на моя тунел. Благодаря за споделеното! Благодаря!

  • Какво е това! Попадам тук за първи път и съм… всъщност не мога да го опиша!

  • Мисля, че наистина ти е крайно време да започнеш да пишеш.

    Не се шегувам. Това например е един чудесен разказ, само по себе си.

    Ив: Йовко е прав. Единствено сред студа има топлина, единствено сред самотата – обич. Бягаш ли от самотата, бягаш от обичта… Послушай съвета му, няма да съжаляваш.

  • Не за първи път попадам тук и също така не за първи път оставам доста впечатлена. Историята ми напомня на минал момент от живота ми. Получава се страшно приятно, когато споделяш на полу-непознат, който е възможно да не видиш повече. Поучителна история за мен лично по мой си особен/собствен начин, няма да я анализирам.
    Искам да ти сваля шапка и да ти кажа, че обожавам влюбени хора, обожавам начина, по който описват своите beloved и ентусиазирано споделям две мнения: Когато горя, изгарям до край, винаги обичам като за последно!
    Любовта е болка! Както казваш ти „това си е моята болка“. Не смея да отрека, че си струва.
    Хех, днес цял ден повтарям на хората около себе си една фраза. Не помня къде я бях чула, но страшно много я уважавам: „Влюбените живеят, останалите просто съществуват“.

  • Хм, интересно – навярно подобни сценки от живота се случват по хиляда на ден, но всяка една от тях е уникална сама за себе си. Добра провокация за размисъл. Благодарности за добре представеният разказ и за магнетофонната памет на Йовко и на Ив за това, че е позволила това да се появи тук, и с адекватното си държание, за което доста жени могат да й завидят ;-)

  • И аз благодаря, за искреността.. По-лесно е, когато хората са откровени

  • Само 10 месеца? На теб ти предстоят много хубави моменти… Не бих си позволил да поствам безсмислените си коментари/както направих на няколко пъти тук, за което се извинявам/, тъй като изпитвам огромно уважение към твоята личност и това, което си постигнал, но искам да ти благодаря , че си се осмелил да публикуваш този разговор. Върна ми надеждата и убеждението, че съм намерил верния/за мен/ път на щастието, колкото и непроходим да изглежда. Или всичко или нищо. „Любовта“ е най-великото човешко творение и този, който я изпита е благословен.

  • Честно казано имах нужда от подобно четиво. Увлечени в скоростта на живота забързани в ежедневието и малките си или големи проблеми забравяме да мислим за тези неща които искачат наяве седнали с приятел на питие или просто на разговор. Тогава извират всички тези въпроси за които просто не сме имали време да се замислим.
    Накратко казано искам да кажа едно голямо благодаря за всичко това то до голяма степен осмисля тази вечер за мен.

  • Йовко, ти си наистина страшно романтичен, дано имаш късмет и момичето ти отвърне със същото и не те нарани!
    И късмет!

  • Мерси, Дими! И на останалите също… за добрите думи… Честно казано не проумявам какво толкова съм написал. Всичко това е просто една обикновена случка, вярно малко случайна, вярно малко емоционална… Не съм очаквал, че ще бръкна на толкова хора в емоциите – истината е, че и през ум не ми мина.

    Явно съм по-егоцентричен отколкото съм си мислел ;)

  • Въобще не си „его“, но „центричен“ определено си. В смисъл, че уцели право в „центъра“ („10-ката“, „челото“, или сложи каквото искаш определително тук) много хора, и затова и си получи „заслуженото“ – виж горните коментари.
    Прав си, случката не е кой-знае какво. Всеки от нас има подобни. Но не всеки като теб решава да:
    * посъветва другия да рискува „удобното“ за сметка на „истински ценното“
    * рискува да сподели с другите своята случка
    От сърце ми се ще да не се случи нещо, което да преобърне представите ти и да спреш да пишеш тук… Ще е много жалко.

  • То го проумяваш, но не чак така както ние ;).

    Прямостта на този разговор, дори и премълчан на моменти, е нещо от което се нуждаем и на което е трудно да се научим – може би за това, той е толкова ценен лично за мен.

    Може би споделени разговори като този могат да дадат (може би?) бегла представа за определението …до болка истински… поне малко.

  • Дончо, заслужих си и достатъчно други коментари, ама те не се виждат – забърсани са. Срещу грозния вътрешен свят на празните хора има само едно спасение – ignore…

  • Tvoqt razkaz zvu4i kato molitva na divite syrca zatvoreni v kletka ….za men emociqta, koqto ostavq pro4etenoto e krasotata ot li4niq katarzis na vseki koito se e dokosnal do bolkata i otnovo namira sili da pogledne kym zvezdite .

  • Нямам думи! Но определено от това имах нужда. Благодаря!!! И ти завиждам, и се съжалявам……

  • Moля, няма за какво да ми завиждаш – нали знаеш, че истинските ми връзки са адски болезнени… Няма и за какво да съжаляваш – наистина – имаш повече от мен – имаш най-важното…

  • Йовко, да знаеш от мен: Жена и свлачище като тръгнат спиране няма… така че смело напред , но моля те остани си такъв… романтик и не се тревожи, че може да е несподелена… ще се предаде девойчето… и то… с кеф…

  • Благодаря за куража, Владо! Много трудно се променям – хубав или лош – такъв ще си остана…

  • Когато сме малки, плачем от болка, по-късно разбираме, че само красивото заслужава чистотата на сълзите.

  • искам да ти напиша нещо……., но то ще е направо бледо, благодаря ти за глътката въздух! не спирай да пишеш! не похабяваи таланта си ………..KEEP WALKING

  • Интересна случка/разказ/. Досега не бях чел блог, но след това, което прочетох, си мисля, че има полза от тях. ;)

    Писал ли си нейде как се е развила връзката ти със твоето „Лунно“ момиче /което визираш в този разказ/?

  • Ако съм написал нещо за някакво развитие то със сигурност е някъде тук – някъде най-вероятно между редовете. Лунното момиче е мечта. Нямам идея дали някога ще я сбъдна. Конкретното лунно момиче, за което говоря тук е една моя много близка приятелка, но останалото е достатъчно съкровено за да го пазя само за себе си.

  • Преди малко някъде ти написах, че имаш много да дадеш на хората – имах предвид точно това – на мен и на много други жени – вярата, че има такива мъже като теб все още, а на мъжете – пример. Благодаря ти, че си го написал. Толкова много неща извика този ваш разговор у мен, но предпочитам да си ги оставя за себе си. Осъзнах, че не е редно да задръствам чуждите блогове със събствените си мисли и чувства…:-)))

    Всяко едно изречение и реплика от разговора ви по-горе извика толкова много въпроси, спомени, съмнения у мен, че за днес ще спра да чета повече, за да може да отлежи добре в главата ми и да се опитам да си намеря отговорите на съответните въпроси. Много е силно и добре написано :-)

    Стана ми хубаво, но и тъжно…. Вече за втори път мъж казва, че ние жените се страхуваме от самотата и затова се хвърляме понякога с главата напред… Така е, но всъщност то е толкова нормално, че смятам че точно пристрастеността към самотата е това, което не е редно. Души в окови…

  • Попаднах случайно на този blog – прати ми го приятелка – предполагам с желанието да ми разведри настроението – в смисъл да прочета нещо хубаво…
    малко се изплаших – не бях срещала човек, който така да прилича на мен – като разбиране за любовта и секса и особено вътрешната ми убеденост че за мен няма как да го има само едното (сексът без любов де… иначе обратното си е съвсем… доста продължително време случвало ми се)
    …исках само да кажа, че е някак успокояващо да знам че не съм останала последното полезно изкопаемо от този вид – дано не прозвуча като някаква мохиканка останала неразбрана от света: имам много и страхотни приятели – всъщност най-ценното което имам – но някакси никой от тях никога не е бил така „АЗ“ както автора… – нещо като огледалната ми душа в тялото на мъж…

  • Камелия, благодаря за откровението, но защо страхът е първото чувство, което обзема жената в подобна ситуация ;-P

  • @Йовко: защото е като влюбването – струва ти се прекалено хубаво, за да е истинско… или да ти се случи точно на теб.

  • Е, сега остава да чуя/прочета, че нежния пол по подразбиране се страхува да се влюби и мисля, че всички отговори на фундаменталните въпроси за човешкото съществуване и смисъла на живота ще си дойдат на мястото ;-)

  • Йовко,

    ;)) не беше нужно да ми благодариш – и точно по тази причина е мило… обаче това което написах не беше откровение: в смисъл, с хората които са ми приятели или пък за които съм преценила, че са ценни (а пък това е едно мое добро качество – като „локатор“ съм за ценни хора – веднага ги разпознавам) съм само и единствено откровена – с останалите въобще избягвам да общувам, но дори и с тях by default си казвам каквото мисля.
    ..а за другото – моя е грешката, че не се изразих правилно: не беше страх, ами по-скоро силна изненада: някакси не очаквах да срещна в тоя си живот някой с толкава „мои“ разбирания :))
    ..мога да попиша и за смисъла на живота – аз поне за себе си съм го открила, но не мисля, че е редно reply – ът ми да надвиши по размер темата ;))

  • приятно е да те чете човек, макар, че на моменти прекалено… лично става.
    тогава си представям, че чета книга и всичко е окей :)

  • Йовко, не знам дали имаш някаква представа доколко жените сме такива! Без общия знаменател, без глупавите крайни твърдения. Просто сме такива. Колко по-лесно би било да не правим грешката да протакаме с години вземането на такова решение, колко болка бихме спестили на мъже като безнадеждно влюбения в своето Лунно момиче. Истината е, че трябва много смелост! А после раната е жива задълго. И всеки ден нещо я човърка. И чувството за вина, неизживени радости и гузна съвест просто се загнездва в теб и те трови. И трови хората, които обичаш. Трудна крачка.
    Гордея се, че я направих! Скочих надолу с главата и потънах в прегръдките на бленувано щастие, което не подозирах.
    Поздравявам те.

  • Йовко, за първи път попадам на този вид човешко изразяване на мнения и общуване. Вашата душевност съвпада до голяма степен с моята и ми харесва. Вече съм доста възрастен 65 год. и ме вълнуват повече щастието на младите хора и свързаната с това съдба на БЪЛГАРИЯ. Пишеш много добре и бих искал да видя написано от теб нещо, което вълнува и мен. Опитах се да го изразя в дирбг. Идеята е че жената от бог или природата е създадена да ражда деца и от тях да създава хора. Нейното подсъзнание е настроено за това. Разбира се за това е нужен партньор нека да е с изгаряща любов, но когато създадеш 3, 4, 5 деца изгарящата любов става взаимно уважение и куп задължения. В днешната ситуация, при която жените избират или са принудени да работят или да правят кариера, мисля че те няма как да бъдат щастливи.Те стават работници или служители на определен господар. Те ще бъдат самотни.З нам че японките завършват висше образование не за да правят кариера, а за да попаднат в определена среда на съпруга и да бъдат пълноценни партньорки и майки.

    Ако искаш да прочетеш написаното в дирбг/мъжки клуб дата 12 09 05 тема може ли българката да бъде щастлива? от Владас. Бъди здрав и щастлив!

  • Искам само да кажа, че това което прочетох наистина ме трогна и ме накара да си задам маного въпроси на, които се надявам да си отговоря!

    Благодаря за написаното !

  • Без коментар, развълнувах се… тръпки ме побиха :-)
    В такава спокойна и тиха нощ да попадна на това творение! :)

    Впечатлена съм, много! Браво, пишеш като истински писател, а може би си…!?
    Чувствата, които ме връхлетяха след като прочетох написаното, бяха за мен като ВОДАТА от която се нуждаят цветята, когато са повехнали /емоционално-критичен момент/.

    google.com… mechta… i popadnah na teb!

  • Йовко, в такива случаи аз обикновено казвам „Благодаря ти, че те има!“ Трудно ми е в момента да го кажа с повече думи, а едва ли е необходимо. Хората на тази мила планета са много (може би дори прекалено), но човеците – малко.
    Още веднъж благодаря! Едва ли можеш да си представиш на колко много хора си помогнал вече.
    Бъди щастлив! Заслужаваш го!

  • Ако е вярно, че всеки човек обича да мисли, че е уникален от днес аз имам един причина да съм нещастен.
    Днес прочетох този разказ и се изумих по колко сходен с моя начин друго човешко същество може да усеща и описва с думи любовта, мечтите, лъжите, секса, щастието, мъжете, жените, компромисите, приятелството и Лунните момичета. Аз не просто разбирах написаното, не просто го усещах. Аз го гроквах (не, тук няма да преразкажа „Странник в странна страна“ – ще видите, че е по-приятно да си я прочетете сами)!
    Вече не бях уникален. Вече не бях сам в начина по който виждам света.

    Ако пък е вярно, че Лунните момичета пряват човек щастлив от почти две години аз съм истински щастливец.

    Пожелавам на всеки да нимира това, което най-малко подозира, че е търсил, да губи това, от което най-малко е мислил, че може да се лиши и да срещне човекът, в когото да се разтвори без да се изгуби.

    Scylant (произнася се САЙ-лънт :) )

  • Очарована съм :)))))
    Прекрасен разказ с житейски характер. Автора си го бива. Не го познавам като човек, за първи път попадам в този блог, но съм вече дълбоко впечатлена от душевността му.

    Предстои ми да се омъжвам, колебанията са големи напоследък и ето попадам на този разказ – съвсем случайно и се открива още една гледна точка, през която да погледна.

  • Хубаво пишеш, Йовко, само това ще ти кажа, па било и истински случай или измислица да си разказал тук : -)))

    Поздрави! И продължавй да пишеш! : )))

  • Това което си написал важи за мене 100% в момента. Не знам дали е измислица, ако не е – пожелавам късмет и на двама ви. Пожелай ни късмет и ти. Или може би пожелай ми да имам силите да държа на нея достатъчно(все пак съм един от „повърхностните“ Стрелци).
    Не съм вярвал че ще прочета моите мисли, чувства и възгледи за щастие между двама души в интернет блог на който попаднах съвсем случайно.

    – Усмивката и преобръща дните ми, прави ги цветни, дава ми сили – аз съм този, който трябва да пази такава усмивка.

    Няма нищо по-хубаво от усмивка на влюбена жена отправена към ТЕБЕ :)

  • НЕВЕРОЯТЕН – НЯМАМ ДУМИ – САМО МОГА ДА ТИ СВАЛЯ ШАПКА ЗА ТОВА КОЕТО СИ И ДА ЗАВИДЯ НА ЖЕНАТА ДО ТЕБ

  • Еееееех… защо всички мъже не са като теб… Всичко щеше да е по-лесно и красиво… Побъркващи са нещата, които пишеш… и са едни от най-запомнящите се, на които съм попадала…

  • На скоро имах подобен разговор с един приятел… Почти идентичен – само дето неговото Лунно момиче е реалност (от това още повече ме заболя). Облякох в думи неща, които и пред себе си не съм казвала… На другия ден плаках до вечерта… Предполагам, че Тя е плакала в хотела. Плакала за е за това, което пропуска, за страха си… и за кръстопътя в празното й легло. За неслучващите се приказки, за нещата, на които просто не даваме шанс в сърцето си. Дано да си разбрал, Йовко! Сигурно си разбрал :), щом си го написал… Тъжно ми стана! Благодаря, понякога имам нужда да се натъжа, за да се чувствам жива. Иначе ежедневието ми гълта чувството за самосъхранение :)

  • А какво да кажем за Лунните момчета? Тези, които се случват понякога, знаем какви очи имат, къде и с кого живеят, знаем точно къде се намират тръпчинките на бузите им и как миришат… Знаем, че съществуват, но това знание ни носи само болка :) Ако смисълът е в болката – значи съм го открила :) Просто живееш знаейки! И всяка вечер правиш място на възглавницата си за Лунното момче, което заспива на една конкретна улица, на 3-4 километра от твоята :) И обичаш родната си София два пъти повече, защото и той върви по същите улици и на всеки ъгъл имаш спомен… и всичките шибани маршрути в София някак стигат до неговия адрес… :) Мдааа, май смисълът наистина е в болката :)

  • В болката със сигурност има някакъв смисъл – поне мен ме е научила на доста (и различни) неща. Само вечните болки са тревожни – все пак е хубаво в живота да има място и за други… неща… И Рибите и Телците са малко за бой в това отношение… пазят си болките като скъпоценни спомени ;-) Понякога си струва, понякога не… дори и за лунните момчета или момичета ;-0

    Но смисълът не е в болката… за мен е в това, което ни поддържа живи – понякога това може и да е някоя болка… Само понякога ;-)

  • Запомнил си :)) Много наблюдателен! :) Малко се изсилих за връзката между смисълът и болката, признавам :) Има място покрай болката и за сладки усещания, и за слънчеви следобеди и за надежда, че болката ще отмине… Защото за щастие сме устроени да забравяме адреси, телефонни номера, можем да забравим дори колко е било зеленото в пъстрите очи на един човек :) И остава мисълта , че с нашата любов ще обича децата си един ден и всичко това е имало някакъв смилъв в тази посока на нещата :) Имаше един хубав филм, от който съм запомнила, че връзките между хората не приключват с раздялата им… Може би е това – важно е колко си успял да дадеш, защото то не се губи!…

  • Рибите и телците… защо трябва да категоризираш хората по некатегоризиращ признак?

  • Всички категории са относителни – бели-черни, ниски-високи, whatever и съответно са си условни. Никой не ги абсолютизира, поне аз не, но нищо не е спряло света да ги използва, както намери за добре.

  • Емералд, за да се успокоим, вкарваме живота си в матрицата на повтарящите се истории… А те за съжаление наистина се повтарят – има класики, алтернативно кино и какво ли още не… :) А има и истории, които толкова пъти сме ги гледали, че можем да спим на скучните моменти. Хубавото е че продължаваме да влизме в киното всеки път, независимо, че пак дават стар филм… :) Това беше доста объркващо обяснение, признавам… :)

  • Защо всичко трябва да е толкова тъжно, заради страховете ни или има нещо друго, което ни причинява болката?
    попаднах случайно и съм доволна от случайностите:)

  • Очарована съм от разказа… толкова е хубав, навежда ме към равносметка за моя живот… и мечти някой ден и аз да бъда обичана така, както е обичано Лунното момиче… Благодаря ти за този разказ, Йовко и за това, че го сподели с нас! Прекрасен е!

  • Много ми допадна написаното… най-хубавото е, че има толкова много хора, които осъзнават колко красота има в него…

  • Йовче, само да попитам нещичко. Това „лунно момиче“, аналога на „принца на бял кон“ ли е :( Знам, че ще ме разбереш приятелю.

  • Разбирам те, напълно! :-) Но нали знаеш – някои неща нямат аналози – и не могат да имат – за добро или лошо :-)

  • Когато човек търси, той намира, но дали, това, което е намерил е точно онова, което е търсил?

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>