Задръжки

Почти всеки месец някой приятел се оплаква, че му откраднали нещо – разбити апартаменти, изби, коли. От дреболии до съвсем сериозни неща. Полицията в същия момент се е превърнала в констативен орган, пише ли, пише документация…

На 31 януари около 22 часа паркирах автомобила пред блока. Сутринта на 1 февруари около 8 часа не го открих на мястото, на което го бях паркирал.

Написах горния текст около 3 пъти за полицията и два пъти за застрахователите от Булстрад, научих наизуст номерата на рамата и двигателя, защото ги попълвах в около 7-8 формуляра. Дори се возих на полицейски Land Rover, който ако случайно успееше да развие нещо над 35 км/ч би се разпаднал. Пътувахме с две ченгета за да снимат мястото, откъдето липсваше колата. Много ми е интересно какво значение има място, на което със същия успех можеше да е спряла съвсем друга кола. Чертаха се скици… Не знам защо си спомних за две реплики по този повод – едни други две ченгета в разбития апартамент на една близка приятелка през миналото лято отговориха на учудването и дали само това е, което ще направят с изречението „Ама вие много филми гледате“. А другото е един цитат, който се търкаля на блога ми, че „Който може прави нещата, а който не може пише документация“…

От вчера си мисля за саморазправата. Даже ми мина и за колата. Служебна е, като даже не е на фирмата, лизингова е, и е застрахована. Ако не се намери, което е най-вероятно, застрахователя ще я плати на лизинговата компания, а фирмата ще ми купи друга. Единственият набутан е застрахователя, в края на веригата… и аз, разбира се, защото ще ходя няколко седмици пеша, след което ще имам даже по-нова кола, но ме дразни всичко това. Безхаберието и фригидността на полицията. Ерчат се на нормалните хора, а са като беззъби баби, всъщност.

Та за саморазправата – много ми се иска да видя някой крадец в действие – ей така, да ми падне наблизо – без значение какво краде… Да му върна за лисващите компютри, бижута, гуми, касетофони, за опита за кражба на предишната ми кола, за липсата на тази, за избата на майка ми, и т.н. и т.н. без милост, без спирачки. Не съм такъв човек – това ми е проблема. Иначе сцените от „Ханибал“ са нежни за това, което би сътворило въображението ми – само да успея да анихилирам човешките си задръжки от него.