Заради някога...

За да прогледнеш, трябва първо да поискаш да отвориш очи. Да оставиш водата да измие от клепачите ти песъчинките полепнало минало. И вятърът да издуха от теб спомените, които повече не са ти нужни, защото, опитвайки се неумело да ходиш по въжето на надеждата, те все натежават в едната или другата посока, така че да не можеш да запазиш равновесие. И се връщаш отново и отново в началото, до изтощение и безутешност.

Такива мисли се въртяха в главата ми, преди малко, заслушан в стъпките си по крайбрежната алея и кея на плажа на Бургас. Морето сякаш беше по-тихо, отколкото очаквах, предвид вятърът, който се опитваше да ме откаже от идеята да послушам вълните с цената на сериозна простуда, понеже го усещах дори през палтото си.

Созопол също не бе никак приветлив – нито вчера, нито днес. Но може би имах нужда точно от този ноемврийски, пуст, сив и озъбен Созопол, с който никога досега не сме се срещали наяве по този начин. Имах нужда да го срещна, за да се огледам в него, когато е такъв небръснат и скитащ, из самия себе си и тесните си улички, които празни от суетата на лятото са толкова булевардно самотни. Имахме нужда взаимно да си простим – хорската злоба, изгубената вяра, пропуснатите лета и преекспонираните надежди. Имах нужда да го видя такъв, за да го заобичам отново някой ден, когато се върна различен и го видя различен.

Когато ще имам куража да остана да пренощувам отново под небето му, без да ми липсва комфорта на хармонията и уюта на миналото. Когато луната ще ми е достатъчна да сверя часовника на емоциите си, а кълбовидния възел от тях, кънтящ из празното бакърено дъно на казана на душата ми, ще може поне малко отново да излъчва топлина.

Утре ще отида отново до любимия (бивш) остров и съм сигурен, че още няма да личи, но ще се намерим и сбогуваме различни. Заради някога… И заради малко споделени мечти и много споделени усмивки…