Защо в България няма визионери

В понеделник късно следобед поръчахме с колега от Amazon биографията на Steve Jobs, а в четвъртък взех двете томчета от кварталната пощенска станция. Впечатляваща скорост!… Но няма да пиша за това… Най-малкото е редно да попрочета нещичко от книгата. Макар, вече да съм чел две (нещо като) биографии на Джобс и купчина други книги и статии, касаещи неговата личност и историята на Apple. Тази ме интересува по-скоро заради гледната точка – все пак той лично е съдействал при съставянето и… и предполагам се е месил достатъчно в представянето на фактите. Ще са ми интересни паралелите с другите източници…

Всъщност възнамерявах да напиша нещо за Джобс и аз, след като отмине цялата лудница около неговата смърт, защото лавинообразните реакции, които следват подобни събития не са по вкуса ми. Октомври обаче беше доста черен за ИТ индустрията. Броени дни след Джобс, почина и Dennis Ritchie, а в понеделник и John McCarthy. Кой какво повече е направил за света или за себе си е безмислен спор. Но и тримата са крайъгълни камъни за развитието не просто на IT индустрията, но и за човечеството изобщо – дори за тази част от него, която не е чувала нито за един от тях. Очевидно е защо смъртта на Джобс привлече най-голямото внимание, но примерно без Dennis Ritchie нито UNIX, нито Linux, нито Apple, нито Джобс, нито iPhone, нито Android, нито адски много други неща, с които сме свикнали щяха да са това, което са.

Та макар и аз да съм от хората, които още преди първи клас в училище бяха омагьосани от един зеленикав надпис [APPLE ] и това определено промени живота им оттам нататък невъзвратимо, и макар да съм далеч от идеята да боготворя Джобс, а дори някъде из този блог го бях нарекъл задник, какъвто той безспорно също беше в немалка част от своя живот… но хора като него заслужават поклон заради нещо друго – не защото просто са добри в това, с което са се захванали, не защото са го довели до вида, в който да е полезно за останалите, не защото са били педантични, упорити, гениални, работохолици и т.н., и т.н., а защото са имали куража и амбицията да го измечтаят…

Затова в крайна сметка реших, че нямам какво да добавя за Джобс, с него тепърва ще се занимават биографи, анализатори и много други. А и кой съм аз, че да има значение какво ще напиша за него…

Вместо това (макар и след този дълъг увод) от много време насам, разсъждавам над друго, далеч по-важно за мен и останалите, които сме се родили и още живеем на тези стотина хиляди квадратни километра, наречени България.

Няма да лъжа и че е случайно, че пускам този текст веднага след изборите, макар да го започнах още през отминалата седмица, понеже резултатите се очакваха да са такива… Защото и тези, и отминалите, и много други не толкова официални избори, които правим ежедневно, всъщност са в основата на ежедневието ни и то е такова, каквото е, защото ние сме такива каквито сме…

Та важният въпрос е защо наоколо не виждаме визионери, дори не непременно от ранга на Джобс… И сигурен съм, всеки има своите отговори, които са толкова очевидни, че дори ми е досадно да пиша за тях. И те не са само в това, че сме малко, малки или все догонваме нещо или някого. Да, има значение колко голям е потенциала на една нация, на един пазар и натрупванията от миналото. Има значение дори какъв език говориш и колко още говорят същия… Има значение кои са съседите ти и дали имат проблем да си плащат сметките. Има значение дали приятелите ти са наоколо или предпочитат да учат или работят някъде далеч и да се установяват там… Колкото и да е грозно, има значение дали го правят хората без образование или тези с интелект и възможности над средните…

Има значение дали се чувстваш част от всичко наколо или имаш усещането, че си от вечното малцинство, което няма свои представители никъде… и то не защото си етнически, културно или сексуално различен, а… защото си емоционално и интелектуално емигрирал…

И пак ще спомена мечтите… Защото визионерите са мечтатели всъщност – а има значение дали преследваш американската или българската мечта. Понеже когато премиер е издигнал се посредствен човечец, с mindset на квартален бабаит, когото масата припознава за сбъднатата българска мечта – това сгъва на две и къса по средата всяко друго мечтание… Понеже вместо да гледаш далеч напред, ти си гледаш в краката – наполовина от срам и наполовина за да внимаваш за препятствия по пътя си… Защото вместо да намериш кураж да мечтаеш, трябва първо да си осигуриш комфорт и пространство за мечти…

Защото, когато деградират културни и морални ценности, отвоювани демократични принципи биват забравяни и погазвани с лекота, себелюбието и популизмът нямат здравословни граници, а толерантността към всичко това е небивала… това може да означава само, че имаме пациент, а в такава ситуация вместо мечтатели е нужен доктор… или поп… Отново е въпрос на избор… колко време ще чакаме линейката…

P.S. Преди кампанията бях далеч повече склонен да допусна, че новоизбраният президент има шанс да е от докторите. След кампанията съм адски скептичен. Остава ми надеждата да не съм прав…