Житейски сметки

През уикенда бях на гости у Здравко и Валентина. Най-накрая видях и Ния. Вече е едно голямо човече и според родителите си с характер, но моето присъствие нещо го ошашка и хлапето беше съвсем кротко и тихо. Не знам защо повечето малки деца стават много сериозни в мое присъствие – страшен респект, страшно нещо. Само през първия половин час обаче. След което обикновено ми се качват на главата и следва моя ред да се ошашквам как да ги укротя.

Не знам защо се сетих за Владо Герджиков като видях Ния и неговата прословута фраза „Аз съм направил две истински неща, които имат смисъл в живота ми“, имайки наум хлапетата си.

Същия ден си забравих в къщи мобилния телефон, подобно на Пейо – явно тази разсеяност е заразна. За първи път от зимата на 1999-та година насам, когато си купих първия GSM оставам цял половин ден без телефон. Усещането беше неприятно в началото, сякаш ми липсваше някаква част от тялото, но в първите два часа успях да увладея тиковете на ръката си да посяга към колана, където обикновено стои калъфчето на телефона ми, а след това с леко странно усещане започнах да се чувствам много спокойно. Голямо спокойствие! Никой да не може да ти прекъсне мислите или изреченията. Ще трябва да го прилагам този номер със забравянето и занапред.

За жалост наистина се оказва, че твърде много разчитам на някаква електронна играчка в ежедневието си и в отношенията си с другите дори. Замислих се колко пъти предположението, че човека отсреща непременно следва да си вдигне телефона ми е проваляло плановете, настроенията или понякога е достатъчно някакво осакатено тълкуване на някакъв странен SMS.

Преди да се прибера напазарувах в новата „Фамилия“. Какво бе учудването ми, когато прибирайки се в къщи открих, че никой не ме беше търсил. Дали ако телефонът беше с мен щеше да се случи същото…