Жив

Обичам точно тази София, с която се сблъсках за първи път на Централна гара, преди толкова много години, опитвайки се да догоня влака, с който трябваше да отпътуваш. За да те видя за малко и просто за да бъда там. Пътувах цяла нощ, прав, в коридора на претъпкания влак, защото имаше значение. За мен. И пристигнах точно навреме… за да разбера, че е нямало значение. За теб.

Обичам точно тази София, която девет години по-късно ме доведе отново при себе си и ме накара да повярвам повторно, без да ми обещава нищо повече от илюзии. А само идиот би повярвал на илюзии за топлина и уют през декември. Но оттогава се радвам да виждам дъха си, когато се разхождам из софийските улици през зимата, защото се разминавам с толкова много, които не го забелязват. А аз вдишвам и издишвам…

Обичам тази София, в която като по Керуак, не ти е позволено дори да се наплачеш. И се чудя може ли да бъде толкова студено отвътре, че сълзите да излизат направо на кристали изпод клепачите. Но не мога да пробвам. Забравил съм как…

Обичам тази София, която не се отказва да ме убеди, че не бива да правя това, което чувствам, а това, което очакват от мен, за да не изглеждам странен, особен или различен. И не се отчайва, въпреки моята непреклонност и твърдоглавие… Все някой ден един от двама ни ще победи, а дотогава току-виж съм научил, че срещите са толкова по-малко възможни от разминаванията…

Обичам тази София, защото не познавам друга. Защото е без маска, истинска и откровена до болка. В действителност, не само на думи… За разлика от теб…