Когато преди няколко седмици се запознах на живо с Бабак Салари първото ми впечатление бе, че вероятно той е първият творец, когото познавам, който е забравил егото си вкъщи. Вече бях разглеждал сайта му, бях чел негови интервюта, разлиствал съм някои от книгите му и бях почувствал вече неговия разпознаваем, дълбоко вгледан в хората почерк. Неговата фотография е силно неподправена, много емоционална и някак непретенциозна. Бидейки документалист това сякаш се предполага, но много документалисти остават просто дистанцирани наблюдатели, докато любовта на Бабак към хората и неговата толкова искрена човечност сякаш не се побират зад фотоапарата и просто преливат в кадрите му.

Вчера разбрах, че това не е илюзия, имайки възможността да си побъбря с него по повод предстоящата му изложба „Травми и чудеса: Портрети от Северозападна България“, която се открива на 13 октомври /четвъртък/ в Арт-център Фотосинтезис. Всъщност, това е съвместен проект в развитие, заедно с журналистката Диана Иванова.

След днешния ден, определено мисля, че може би Бабак е най-земният и скромен човек, когото познавам. Въпреки трудната си младост и съдбата на политически затворник в родния му Иран, а после беглец и скитник по света, търсейки места с допирни точки до себе си. Много хора биха използвали подобна съдба за оправдание, а той просто тихичко казва… аз съм хуманист… обичам хората. А за най-великото си постижение би определил… един милиметър живот…

Бабак е толкова истински и естествен, колкото и фотографията му. Не си представя себе си като нищо повече от част от живота, този непринудения и не винаги готов за снимка живот, действителността такава, каквато е. А в опита му да я улови, не иска да се вижда отстрани като автор, освен във формалния смисъл на думата, защото предпочита да се чувства напълно еднакъв с лицата, пред обектива. Неговата фотография е едно безкрайно търсене на човечността, именно чрез неподправена човечност.

Няма да преразказвам интервюто, в което си говорихме малко за фотография и много за миналото, за травмите, за чудесата, за хората, за приятелите, за вдъхновенията, за България и защо един човек, останал без родина, тук се чувства толкова на мястото си, че никога не би се върнал в Канада, където се е установил от години, ако можеше да остане в България завинаги, нещо което за много българи сигурно звучи налудничаво…

Публикувам почти целия си разговор с Бабак… тези, които изгледат и тридесетте минути видео, ще разберат защо. Но може би, защото той е от хората, познанството с които те прави по-добър човек. И по-истински. А понеже фотографията му е просто част от него, си мисля, че именно там е магията на неговите кадри – в човеколюбието. Почти сигурен съм, че той би могъл да лекува с фотография. Именно и затова никак не е случайно, че Фотосинтезис са го поканили да води workshop по творческа фотография между 20-23 октомври. Познавайки вече Бабак, мога само да завиждам на тези, които ще участват.

Изложбата ще бъде на разположение на посетителите на арт-център Фотосинтезис на бул. Васил Левски 57 в София от 13 до 25 октомври 2011г. Входът е свободен.

Накратко за Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

  1. Интервюто с български субтитри може да се гледа в YouTube: http://www.youtube.com/watch?v=Wu9aQmAhmgE

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *